Скотт Туроу - Обратими грешки

Пейнлес и екипът му работеха в най-вътрешната част на фризера — с гумени ръкавици.

— След като Джъдсън завлича телата във фризера, той е завързан с електрически кабел, устата му е запушена с кърпа за подсушаване на измитите съдове и накрая е застрелян в тила, в стил екзекуция. — Сребристата химикалка на Харолд плуваше из въздуха и посочваше ключовите моменти на уликите. Виждаше се, че силата на изстрела е отхвърлила Джъдсън настрани. — И тогава, предполагам, за да отпразнува успеха, нашият герой се гаври с трупа на госпожица Ремарди. — Единият от патолозите се отмести встрани, за да видят трупа на Луиза Ремарди. След предварителния оглед я бяха нагласили в положението, в което я бяха намерили, а именно по очи върху двайсеткилограмови чували със замразен чипс. От кръста нагоре все още беше облечена в ръждивочервената униформа на „Транснешънал“. Изходната рана бе оставила съвсем малка дупка в плата, сякаш беше скъсала сакото си на нещо остро, но около него се виждаше копие на кървавия червен кръг от сепарето горе. Полата — в същия цвят — и червените й бикини бяха смъкнати до глезените и под колосаната й бяла блузка стърчаха заоблените очертания на задните й бузи, някак изтикани нагоре и застинали в това положение. В средата се виждаше тъмната елипса на сфинктера й, разтеглен след смъртта. Някой я бе „работил“ веднага след като я бе убил, което личеше от запазената червенина — последна автоматична реакция на вече умиращия организъм. — Тестът за изнасилване е отрицателен, но ще забележите разкъсаната опаковка на презерватив в гънките на свалените й гащи, както и следи от лубрикант около ануса.

— По знак на Гриър един млад патолог освети задника на убитата с фенерчето си. Поради студа гелът не бе успял да се изпари. От десетина години изнасилвачите се плашеха от СПИН и дори бяха чували за ДНК. „Няма никакъв съучастник — помисли си Лари. — Ако, разбира се, това е истинската история. Никакъв некрофил или обирджия няма да прави подобно нещо пред публика. Дори изродите имат чувство за срам.“

Харолд даде няколко последни инструкции относно спазването на процедурата и тръгна нагоре. Лари се задържа във фризера и поиска разрешение от Пейнлес да поразгледа.

— Не пипай — нареди му Пейнлес. Работеше в полицията вече от двайсет години и знаеше, че всяка следваща година на служба постъпват все по-тъпи полицаи.

Лари усещаше присъствието на някаква свръхестествена сила, имаща пръст в процедурата на разследването, и знаеше, че не е единственият, който мисли така. Поне половината занимаващи се с убийства детективи, които познаваше, след едно-две уискита неохотно признаваха, че са усещали водещата роля на призраци. Не можеше да го разбере, но изглежда, злото в такъв мащаб предизвикваше някакъв космичен дисбаланс. Така че независимо дали имаше полза, или само си го внушаваше, той обичаше да започва с момент на единение с жертвите.

Остана изправен над Гъс за известно време. Ако изключеше гангстерите — един ден ги привличаха като заподозрени, а на следващия ги намираха убити, — за Лари бе изключение да познава жертвата. Всъщност и Гъс не познаваше чак толкова добре — беше го слушал да разказва за емигрантските си изпълнения и се бе наслаждавал на прословутия му омлет, винаги за сметка на заведението. Но Гъс имаше — досущ учител или проповедник — дарбата да осъществява контакт. Беше невъзможно да разговаряш с него и да не я усетиш.

„Аз съм с теб, приятелю“, помисли си Лари.

Раната бе в тила на Гъс и куршумът бе пръснал тъкан и кости. Оставен както го бяха намерили, Гъс лежеше с лице в опаковка от говежди хамбургери… с отворена уста. Мъртва риба. Всички покойници изглеждаха като умрели риби.

Както винаги, в подобен момент Лари имаше чувство за изострено самосъзнание. Това беше професията му. Убийства. Както всеки друг човек и той си мислеше дали не е време да си купи нов градински маркуч, как ще завърши утрешният хокеен мач и има ли начин да отиде на двете футболните срещи с участието на синовете му. Но за разлика от другите хора, всеки ден идваше един момент, когато му се налагаше да влезе в пещерата на убийствата и да се потопи в сладостната тъмнина на витаещата идея.

Нямаше за какво да се извинява никому. Убийствата бяха част от човешката природа. И обществото съществуваше, за да ги възпира. За Лари единственото по-важно нещо на света от работата му беше майка му. Вземи прочети малко антропология, съветваше той всеки поинтересувал се цивилен. Чувал ли си за скелетите, изровени със забита в тях каменна брадва? Защо си мислиш, че това е белег на нашето време? Всеки носи убийството в себе си. И Лари беше убивал. Във Виетнам. Бог знае колко хора бе убил, като стреляше напосоки в тъмнината. Истината бе, че познаваше много по-добре мъртвите откъм своята страна. Но един ден — беше излязъл да патрулира — хвърли граната в един тунел и с удивление видя как земята се надига и от нея, сред фонтан от пръст и кръв, излитат тела. Първото беше на парчета — трупът беше само с една ръка, а краката излетяха отделно. Но другите двама изхвръкнаха от дупката цели. Лари все още помнеше хвърчащите във въздуха тела — единият продължаваше да крещи, а другият бе застинал със загадъчно изражение на лицето. Така значи ставало, сигурно си мислеше вторият, и това беше толкова ясно, че можеше направо да вдигне табела с този надпис. Много години бяха изтекли оттогава, но Лари все още помнеше това изражение. Виждаше го и сега върху лицето на Гъс — най-голямото нещо в живота, смъртта.