Скотт Туроу - Обратими грешки

Отново я попита кой е другият.

— Исках да ти кажа, че търся развитие — уклончиво му отговори Мюриъл. — С него… с него мисля, че ще стигна донякъде. Кой знае, може дори да се омъжа.

— Да се омъжиш?

— По дяволите, Лари, това не е болест. И ти си женен, нали?

— А бе… — Той се запъна. Преди пет години се бе оженил за втори път, просто защото му се струваше, че така трябва. Нанси Марини, медицинска сестра и добра душа, радост за очите, беше мила и обичаше децата му. Но, както Нанси бе отбелязала вече няколко пъти напоследък, той така и не се бе сбогувал с нещата, довели до провала на първия му брак — с жените и с факта, че най-сериозните му отношения не бяха с хората, а с труповете, които изстъргваше от паважа. Така че брак номер две също вървеше към категорията „минало време“, но дори когато бе с Мюриъл, Лари предпочиташе да не споделя проблемите си. — Нали винаги казваш, че бракът е катастрофа — напомни й той.

Беше уикендът на Четвърти юли и в ранния следобед хотел „Грешам“ бе странно притихнал. Мениджърът беше задължен на Лари за няколкото ситуации, в които той се бе намесил — гости, които отказваха да се изнесат, професионален крадец, който си бе харесал фоайето. Когато Мюриъл мина покрай Лари на път за огледалото, той я хвана изотзад, отърка се в задника й и приближи устни до къдравите черни косъмчета зад ухото й:

— Дали твоят нов любимец е толкова забавен, колкото съм аз?

— Лари, това не е национален конкурс по чукане, на който току-що са те елиминирали. Двамата с теб винаги сме си прекарвали добре.

Срещите им приличаха на дуели. И това му доставяше може би по-голямо удоволствие от секса. Познаваха се от правния факултет, което означаваше вече от седем години, където и двамата бяха започнали вечерно. Мюриъл беше станала звезда и се бе прехвърлила в редовното. Лари пък реши да се откаже още преди да му бяха дали родителските права над синовете, защото прецени, че няма основания да е там. След развода се опитваше да повдигне духа си, да зареже кръчмите, дори да промени мнението на родителите и братята си, които смятаха, че полицейската работа е под достойнството му. В крайна сметка Мюриъл и епизодичните им срещи бяха може би най-доброто, което се бе получило от авантюрата със следването му. В живота му имаше жени, даже прекалено много, но макар да ги бе пожелавал, никога не бе изпитвал удовлетворение. Да, след всяко преспиване следваше неизбежният разговор колкото страхотно е било всичко, но искрената рекапитулация на случилото се по правило бе тъжна. Случаят с Мюриъл беше съвсем различен. С междините между зъбите си и с топчестия си нос Мюриъл едва ли щеше да попадне на страниците на някое списание. Но след като се бе оженил два пъти заради външния вид, Лари понякога усещаше някакво стягане около гърлото, когато бе насаме с нея, не за друго, а защото осъзнаваше колко слабо познава самия себе си.

Докато Мюриъл пудреше луничките си, Лари включи радиото. Новинарските станции вече бяха надушили събитието, но Гриър — началникът му — бе наложил вето върху подробностите.

— Наистина ми се ще да взема този случай — обади се Мюриъл. Имаше вече три и половина години стаж като прокурор и дори не се бе приближавала до убийство, та макар и като втори или поне трети помощник. Но не бе от онези, които биха приели съвет да не бързат. Малките й очи го откриха в огледалото. — Обичам историята — въздъхна тя. — Великите събития. Нещата с последици. Когато бях малка, мама винаги ми казваше: „Бъди част от историята“.

Той кимна. Случаят обещаваше да е голям.

— Да пречукат Гъс — въздъхна Лари. — Някой яко ще го отнесе, не мислиш ли?

Капакът на несесера щракна и Мюриъл се съгласи с тъжна усмивка:

— Всички обичаха Гъс.

Огъстас Леонидис над трийсет години държеше ресторанта „Парадайз“. Скоро след като го бе отворил, кварталът Норт Енд, където се намираше, бе западнал до пълна разруха, защото единственото препятствие пред упадъка — малкото градско летище „Дюсейбъл Фийлд“ — бе изоставено от основните авиокомпании в началото на шейсетте, понеже пистите му бяха прекалено къси за кацане на големите самолети. Въпреки това Гъс, пълен с упорит емигрантски оптимизъм, бе отказал да се премести. Просто си беше патриот от вече изчезнал тип: може ли един квартал да бъде „лош“, щом се намира в Америка?

Въпреки обкръжението бизнесът на Гъс все пак бе преуспял благодарение на изхода за източното направление на шосе 843, който съдбата бе решила да постави срещу входа на заведението му в добавка към легендарните му закуски, при които основното блюдо бе печен омлет с размера на балон. „Парадайз“ бе знаменито сборище на околия Киндъл, където всеки посетител биваше лично приветстван от досадно словоохотливия собственик. Известен бе като Гъс Готиния от толкова отдавна, че вече никой не помнеше защо: дали заради безплатните ястия, които сервираше на изпадналите в беда, заради обществената му дейност или заради прочувствения му, възвишен стил на говорене. Каквато и да бе причината, името му неизменно присъстваше в годишната анкета на „Трибюн“ за най-популярните граждани.