Скотт Туроу - Невинен

– Както решиш, шефе.

Когато остана сам, Томи се замисли за Барбара Сабич. На млади години беше секси маце, със ситни тъмни къдрици, тяло трепач и надменно изражение, сякаш никой мъж не можеше да я има. През последните две десетилетия Томи почти не я беше виждал. Тя нямаше отговорностите на съпруга си и вероятно умишлено отбягваше Молто. По време на процеса срещу мъжа ѝ преди толкова години всеки ден идваше в съдебната зала и изгаряше Томи със свиреп поглед всеки път, когато той я погледнеше. „Защо си толкова сигурна?“ – искаше му се да я попита. Сега бе отнесла отговора в гроба. Както от времето, когато беше хорист в черквата, Томи отправи молитва за мъртвите: „Приеми, всемогъщи Боже, душата на Барбара Сабич във вечната ти прегръдка.“ Тя беше еврейка, спомни си Молто, и сигурно не ѝ пукаше за молитвите му, пък и още преди обвиненията срещу Ръсти не се интересуваше от Томи. Отново започна да го изпълва обидата, която цял живот бе чувствал, когато се сблъскаше с това презрение, и той се опита да потисне чувствата си – още един навик. Въпреки това се молеше за нея. Точно тези черти на характера му Доминга бе доловила и те я спечелиха. Тя познаваше добротата на Томи повече от всяко друго човешко същество освен майка му, която бе починала преди пет години.

Представяйки си младата си жена, леко закръглена, но на подходящите места, Томи изпита копнеж. Започна да се възбужда. Не беше грях, помисли си, да желаеш собствената си жена. Навярно някога Ръсти също бе желал Барбара по този начин. Но вече я нямаше. „Приеми я, Господи“ – помисли си. После отново се огледа и за пореден път се запита дали наистина толкова се е променил.

Ръсти, 19 март 2007 г.

Щатският апелативен съд за Трети апелативен район се помещава в седемдесетгодишния Централен съд, сграда с червени тухлени стени и бели колони, която през 80-те години бе преустроена със средства, отпуснати за борба с престъпността. Повечето пари бяха изхарчени за ремонт на съдебните зали за криминални дела на долните етажи, но сериозна сума отиде и за създаването на нов дом за апелативния съд на последния етаж. Милиони долари бяха инвестирани с надеждата, че този район, встрани от Сентър Сити и международното шосе, ще се съживи, но адвокатите отпътуват със скъпите си коли веднага след края на съдебните заседания и малко търговци са склонни да рискуват в квартал, където повечето дневни посетители са обвинени за престъпни деяния. Бетонният площад между сградата и Общината отсреща, безлично творение на обществената архитектура, се е наложил като място за протестни демонстрации.

На около двеста метра пред вратата на съда, отивайки на среща с Реймънд, за да разбера новините около изборната ми кампания, чувам някой да ме вика и се обръщам. Зад мен стои Джон Харнасън, със сламена шапка, изпод която червената му коса стърчи на кичури като на клоун. Давам си сметка, че ме е чакал да изляза.

– Е, господин съдия. Как се развива моят проблем?

– Господин Харнасън, двамата с вас не би трябвало да си говорим, особено докато вашето дело още се разглежда.

Съдията не може да говори с никоя от страните без присъствието на другата.

Харнасън докосва устните си с дългия нокът на един от дебелите си пръсти.

– Няма да говоря за това, господин съдия. Исках само да се присъединя към поздравленията за рождения ви ден и да ви благодаря лично за гаранцията. Мел ми каза, че се иска адски кураж, за да вземеш такова решение. Не че не е основателно. Но никой не получава поздравления, задето е пуснал осъден убиец от ареста. Разбира се, вие от личен опит знаете какво е да си там.

През дългата си практика съм се научил да не показвам реакция при такива намеци. На този етап от живота ми могат да минат месеци, без никой да загатне за обвиненията и делото срещу мен. Понечвам да обърна гръб на Харнасън, но той вдига ръката си с тези странно дълги нокти.

– Интересно ми е дали ме помните, господин съдия. Аз съм малко като тъмно петно във вашия живот.

– Срещали ли сме се?

– Бях адвокат, ваша чест. Преди много години. Докато не решихте да ме съдите.

Прекарал съм близо петнайсет години в прокуратурата, дванайсет от тях като обикновен прокурор и две като назначен от съда главен прокурор, какъвто сега е Томи Молто, преди да ме изберат за съдия. Дори тогава нямаше как да запомня всяко дело, което съм водил, а пък сега – абсурд. Навремето обаче сме съдили много малко юристи. Не закачахме също свещеници, лекари и крупни бизнесмени. Наказанията тогава бяха запазени главно за бедните.