Скотт Туроу - Невинен

– Тогава не се казвах Джон – добавя Харнасън. – Това беше баща ми. Аз се подвизавах като Дж. Робърт.

– Дж. Робърт Харнасън.

Името прозвучава като заклинание и аз неволно изпускам тихо възклицание. Нищо чудно, че Харнасън ми изглеждаше познат.

– Сетихте ли се?

Изглежда доволен, че съм си спомнил толкова бързо, макар че едва ли се чувства много щастлив. Харнасън беше изпаднал адвокат, който обикаляше бедните квартали, за да си търси клиенти, но в крайна сметка бе избрал една доста често срещана стратегия, за да подобри материалното си състояние. Уреждаше искове за обезщетения, но вместо да изплаща сумите, които застрахователите даваха за клиентите му, ги задържаше, докато не се наложеше да заглуши многократните оплаквания на един от тях с пари, дължими на друг. Стотици други адвокати в района на Трите града извършваха същото нарушение – бъркаха във фондовете на клиентите си, за да плащат наемите, данъците или образованието на децата си. Най-тежките случаи довеждаха до лишаване от право да практикуват и Харнасън вероятно щеше да се отърве само с това, ако не беше един малък факт – имаше дълго досие за непристойно поведение на публични места като член на нелегалното гей общество в онези години, когато баровете редовно ставаха мишена на полицейски акции и арести.

Адвокатът му, покойният вече Торстен Скоглънд, темерут с финландско потекло, не ми спести откровеното си мнение, когато дойде да оспорва решението ми да обвиня Харнасън в углавно престъпление.

– Съдите го, защото е обратен.

– Е, и какво? – отговорих.

Често си спомням този разговор – дори да бях забравил човека, когото засягаше – защото в момента, в който казах тези думи, някакъв вътрешен глас предупредително ми прошепна да внимавам. Една от жестоките истини на моята професия като прокурор и съдия е, че в името на закона съм правил неща, за които по-късно съм съжалявал.

– Преобърнахте живота ми, господин съдия.

В тона му не се долавя някаква неприязън, но затворът беше сурово място за един гей в онези дни. Много сурово. Спомням си го като хубав младеж, малко женствен, с пригладена назад рижа коса, нервен, но доста по-хладнокръвен от чудака, с когото разговарям сега.

– Това не ми звучи като благодарност, господин Харнасън.

– Не. Нямам намерение да ви благодаря. Но аз съм реалист. Наистина. Преди двайсет години ролите ни можеха да бъдат разменени. Два пъти съм кандидатствал в прокуратурата и за малко не ме взеха. Можех да съм един от онези, които ви съдиха заради сексуалната ви връзка. Всъщност това беше истинската причина да ви обвинят, нали? Ако не ме лъже паметта, не са имали други доказателства, освен че и вие сте гребали от кацата с меда.

Фактите са ясни. Разбирам мисълта му: той потъна, аз изплувах. И още не може да разбере защо.

– Господин Харнасън, този разговор е безсмислен. И неуместен.

Понечвам да се обърна, но той отново ме спира с ръка.

– Нямам лоши намерения, господин съдия. Исках само да ви поздравя. И да ви благодаря. Животът ми за втори път е във вашите ръце. И този път се проявявате по-добре, поне засега. – Усмихва се на шегата, но лицето му бързо помръква. – Имам ли шанс, господин съдия?

Въпросът му прозвучава жално, като от устата на бедно сираче.

– Джон…

Нещо ме кара да замълча. „Джон?“ Нещо във факта, че с Харнасън сме се срещали преди няколко десетилетия, и вредата, която съм нанесъл в живота му, ме кара да смекча тона. Може би затова несъзнателно използвах малкото му име.

– Както виждате – добавям, – правосъдието не е съвсем глухо за вашата кауза. Случаят още не е решен.

– Значи има надежда, а?

Поклащам глава, за да му покажа, че нямам намерение да обсъждам повече въпроса, но той все пак ми благодари, като се покланя угоднически.

– Честит рожден ден! – извиква, след като се обръщам и се отдалечавам с чувство на вина.

След леко обезпокоителното обсъждане на изборната ми кампания с Реймънд се връщам в сградата на съда. Минава пет – магическият час, в който държавните служители изчезват като изсмукани от прахосмукачка. Ана, най-прилежната стажантка, която съм имал, е още тук, труди се сама. Влиза след мен в кабинета ми, където подвързаните с кожа деловодни папки, имащи предимно орнаментална функция в днешния компютърен век, залежават по полиците редом със снимките и другите сувенири от семейството и кариерата ми.

– Приготви ли си нещата? – питам я аз.

Ще отпразнуваме последния ден на Ана при мен в петък с вечеря в нейна чест, както правя за всеки напускащ ме служител. Ана ще отиде в кантората на Рей Хорган. Ще получава по-голяма от моята заплата и най-после ще навлезе в истинския живот. През последните дванайсет години е работила като санитарка, авторка на реклами, маркетингов мениджър, завърши право и сега навлиза в адвокатската кариера. Както Нат, Ана е от поколението, което често изглежда закотвено на едно място по иронично стечение на обстоятелствата. На практика всичко, в което човек вярва, може да се окаже една смешна илюзия. Тогава те се надсмиват над себе си. И спират на едно място.