Скотт Туроу - Братя

Боса и все още по халат, Ивън слезе с асансьора, без да знае какво ще намери долу. Предницата на беемвето пушеше, но само защото моторът още работеше и някаква част вътре стържеше. Ивън отвори шофьорската врата. Хедър бе притисната зад кормилото. Въздушните възглавници се бяха надули, а коланът, който все пак си беше сложила, я държеше към седалката. Тя изглеждаше ужасена и плачеше безутешно. Но нежните ѝ сини очи бяха широко отворени и тя ги обърна към Ивън, въпреки че изглеждаше леко замаяна.

– Кажи ми, че никога не си ме обичала. Кажи ми това и ще те оставя на мира. Но не можеш. Не можеш да го кажеш.

– Не мога – призна Ивън.

После клекна, дори я хвана за ръката – обезпокоително усещане, след като с месеци не бе докосвала тази жена, чиито милувки навремето я изпълваха с вълнение. Нежно стисна пръстите ѝ. От януари Ивън обвиняваше Хедър, че има всякакви налудничави наклонности и е крила това от нея. Но сега изведнъж ѝ стана ясно нещо друго.

– Не мога да кажа такова нещо – призна тя. – Но сбърках. Не трябваше да се влюбвам в теб. Това беше моя грешка. Не твоя. Не можах да те приема каквато си, затова се преструвах, че си друга. И нещо по-лошо – исках да повярвам, че аз съм такава, каквато не съм. Беше толкова вълнуващо. Но не мога да бъда този човек. Не мога. Затова трябва да ми простиш, мила. Съжалявам, че не се познавах по-добре.

Вече се чуваха сирени. Някой от минувачите с кучетата се беше обадил на спешния телефон. Една полицейска кола се появи секунди след голямата четвъртита линейка, и двата автомобила – с мигащи сигнални светлини и сирени, виещи в две нехармонични гами. Общата какофония бе оглушителна и дразнеща, като звука, който се използва като средство за лишаване от сън по време на разпити. Съседите щяха да недоволстват.

За секунди парамедиците измъкнаха Хедър от колата и я фиксираха на носилка, докато един полицай разпитваше Ивън. Когато качваха Хедър, тя изкрещя името ѝ, после вратите се затвориха и линейката потегли с вой към Общинската болница, най-близката в района.

Ивън отговаряше сдържано на въпросите, но каза истината. Сподели само това, за което я питаше полицаят. Да, това беше нейната кола. Не, не беше разрешавала на Хедър да я взема, но не се беше сетила да си вземе ключа и дистанционното за гаража, затова нямаше да подава жалба за кражба или за незаконно влизане. Великодушието ѝ не пречеше на полицая. Той бе надушил дъха на Хедър и нареди да ѝ вземат кръв за алкохолна проба в болницата. Щяха да я обвинят за шофиране в нетрезво състояние, неспазване на правилата за движение и умишлено унищожаване на чужда собственост. Оставаше и проблемът с ограничителната заповед, за която полицаят разбра, след като взе чантичката на Хедър от колата и се обади в управлението да провери шофьорската ѝ книжка.

– Освен това е събрала глоби за неправилно паркиране за около хиляда долара – добави той.

Беше висок чернокож мъж. Каза, че ще занесе чантичката на Хедър в спешното отделение, докато я чака да излезе. Ако я изпишеха скоро, веднага щеше да я отведе с белезници в ареста.

– Обзалагам се, че повече няма да ви досажда. Нарушаването на ограничителна заповед означава, че не може просто да подпише протокол за предупреждение. Ще трябва да изчака в ареста, докато ѝ определят гаранцията. Зад решетките ще се запознае с друг вид момичета. Съдията ще ѝ даде ясно да разбере, че ще я върне при тях, ако пак припари около вас. Това също ще е част от присъдата.

Носенето на затворнически гащеризон вероятно щеше да бъде най-тежкото наказание за Хедър. Но каквато и да беше възпиращата мярка, Ивън знаеше, че предсказанието на полицая ще се сбъдне.

Тя му благодари за старанието, после се качи в апартамента. В девет часа телефонира на Мел Туули. Мел изръмжа съчувствено, когато тя му разказа за случилото се. Обеща да изпрати свой сътрудник в ареста. Беше достатъчно рано, затова, ако Хедър не останеше твърде дълго в спешното, най-вероятно до късния следобед щяха да насрочат изслушването за определяне на гаранцията ѝ. В последно време тези заседания се предаваха пряко по телевизията, едновременно от съдебната зала на ареста и от долния етаж, където арестантите минаваха един след друг пред камерата.

– И да я покажат без грим! – възкликна Ивън. Мел се изкиска, но тя не можа да се засмее на собствената си шега.

Истината – 1 юни 2008 година

Нела и Франсин имаха виличка на брега на езерото Фаулър и Ивън прекара уикенда с тях. Нела, също бивша спортистка, се опитваше да я запали по голфа. Отначало Ивън си мислеше, че играта е твърде статична, но предизвикателствата я увлякоха и трите играха и през двата дни.