Скотт Туроу - Братя

– О, тази мръсна уста много добре ти послужи оня път.

Той я удря и блъска главата ѝ назад, за да я накара да замълчи. За няколко секунди единственото, което изпитва, са собственият му гняв и сила. В този кратък миг обаче, докато блъска главата ѝ няколко пъти назад, усеща, че тя не оказва съпротива – защото знае, че си го е заслужила.

Най-сетне я пуска и отстъпва назад. Сърцето блъска в гърдите му и дишането му е учестено като на кон, теглещ тежко рало. Тя завърта глава, опипва челото си, но след миг го поглежда с изгарящи от омраза очи. Зевс осъзнава, че най-лошото се е случило. Той я е изгубил завинаги.

– Майната ти! – закрещява тя. – Начукай си го!

Тогава Дита прави нещо, което при други обстоятелства никога не би направила – разплаква се. Неговото дете плаче със сълзи, както правеше като малка.

Той се приближава, за да я утеши, протяга ръце.

– Махай се! – изкрещява тя.

Той прави крачка към вратата, но в този момент вижда кръвта по таблата на леглото. И нещо по-лошо – увеличаващо се алено петно върху главата ѝ. Тя забелязва погледа му.

– Какво?

– Кървиш. – Зевс вдига предупредително ръка. – Не пипай раната. Да не я инфектираш. Сега ще донеса кърпа.

Изтичва в тоалетната отсреща в коридора. Опитва се да си обясни какво се е случило. Но обяснението е само едно и той винаги го е знаел. Той не е добър човек.

Когато се връща при Дита, тя не изглежда добре. Красивите ѝ очи като че ли не се движат синхронно. Лежи на една страна и от отчаяния начин, по който размахва ръце, Зевс незнайно как разбира, че е изгубила способността да говори.

Той изтичва долу да събуди Хермиона.

– Нещо е станало с Дита! – извиква.

Знае, че по-късно ще измисли нещо по-убедително, начин да скрие истината с по-хубави думи и да я погребе в миналото. Той е Зевс и винаги ще намери изход. Но не сега. Когато двамата се качват при Дита, дъщеря му, неговото съкровище, е мъртва.

Сбогом – 31 май 2008 година

Около шест и половина в събота Ивън се събуди от думкане по вратата на апартамента ѝ. Беше сънена и за малко да се престори, че не чува, но шумът беше много настоятелен и накрая тя се стресна от една вбесяваща мисъл. Докато обличаше халата си, вече се досети кой е. Хедър се беше отдръпнала встрани, за да не може Ивън да я види през шпионката. Заради съседите не ѝ оставаше друго, освен да отвори, макар и със закачена верига.

– Моля те – изхленчи Хедър, като се опита да влезе. – Моля те.

Притисна лицето си в пролуката на вратата. Вонеше на алкохол. Беше небрежно облечена и раздърпана. Преметнато на едното си рамо носеше прилепналото лъскаво горнище без ръкави, което слагаше, когато обикаляше баровете – и това повдигаше въпроса къде се е забавлявала, преди да го съблече. На единия ѝ пръст висяха обувки е петнайсетсантиметрови токчета и връзка ключове, сред които Ивън видя и дистанционното на гаража. Портиерът беше уведомен и щеше да спре Хедър, но явно се бе промъкнала през подземния гараж. Кодът на електронната врата все още беше програмиран в колата ѝ и тя бе използвала дистанционното, за да влезе.

– Не – отсече Ивън, – това е моя реплика. Моля те! Моля те, остави ме! Умолявам те. Заради мен, заради теб. Ти правиш и двете ни нещастни. Знаеш, че съм поискала ограничителна заповед. Моля те, не причинявай това на мен и на себе си.

Изрече тези думи с мек тон, с какъвто не беше говорила от седмици, но въпреки това затвори вратата. Хедър удари още веднъж с длан, после затропа с нещо твърдо, най-вероятно токчето на обувката си. Спря след минута.

Ивън се върна в леглото, макар да знаеше, че няма да заспи. След малко телефонът ѝ избръмча. Текстово съобщение: „Погледни навън.“

Помисли да отговори с „не“, но после реши, че е най-добре да не отговаря. След като полежа още секунда обаче, усети някаква закана в посланието. Стана, отиде до прозореца на дневната и погледна навън. От тази височина улицата винаги ѝ се струваше като умален модел, с двусантиметрови човечета и автомобили като пълзящи бръмбари. Отначало не видя нищо особено. В този час нямаше много хора и на тротоара видя само двама пешеходци, и двамата – с кучета, като от време на време притичваше някой бягащ за здраве.

После забеляза това, което трябваше да види. Беемвето ѝ беше изкарано от гаража и стоеше на изхода с предницата към улицата. Хедър явно още имаше ключ. Но Ивън не можеше да разбере за какво е това. Нима се очакваше да моли за беемвето си?

След секунда колата тръгна, отначало съвсем бавно. После изведнъж разви скорост, пресече улицата и се заби в железен стълб от друга страна на Грант Авеню. Хедър бе натиснала педала до пода. Предницата на колата се смачка като кутия от безалкохолно и стълбът се наклони на една страна. Оранжевите кабели отдолу, които сега внезапно се изтръгнаха от земята, явно бяха единственото, което крепеше лампата. Ако Хедър както обикновено не си беше сложила колана, можеше сериозно да пострада.