Джон Гришам - Рекетьорът

Старая се да звуча колкото се може по-драматично, понеже Уейд сигурно ще се разсмее, когато отговоря на въпроса му. Затворниците разполагат с предостатъчно свободно време да съчиняват заплетени твърдения за своята невинност или да скалъпват теории за заговори, включващи неразрешени престъпления, или да събират тайни, срещу които може внезапно да се окажат освободени под гаранция. С две думи, затворниците все кроят как да се измъкнат, затова не се съмнявам, че Робърт Ърл е чувал и виждал какво ли не.

— Знам кой е убил съдията — заявявам възможно най-сериозно.

За мое облекчение той дори не се усмихва. Навежда стола си назад, потърква брадичка и започва да кима.

— И как се сдоби с тази информация? — пита ме.

— Запознах се с убиеца.

— Тук или навън?

— Не мога да ви кажа, господин директор. Но не ви баламосвам. Съдейки по онова, което чета в пресата, разследването е в задънена улица. И така ще си остане.

Поведението ми в затвора е безукорно. Не съм казвал и дума накриво на някой надзирател. Никога не съм се оплаквал. В килията ми няма контрабандни стоки, няма дори допълнително пакетче захар от трапезарията. Не играя комар и не вземам пари назаем. Помагал съм на десетки затворници, а също и на неколцина цивилни, включително на директора, за решаването на правни проблеми. В библиотеката ми цари безупречен ред. Изводът — доколкото е възможно за затворник, аз съм благонадежден.

Той се навежда напред, обляга се на лакти и оголва пожълтелите си зъби. Има тъмни кръгове под очите, които все са влажни. Очи на пияница.

— Нека да позная, Банистър. Искаш да споделиш тази информация с ФБР, да сключиш сделка и да се измъкнеш от затвора, нали?

— Абсолютно, сър. Такъв е планът.

Най-накрая се разнася и смехът. Дълъг и пронизителен кикот, който сам по себе си би могъл да предизвика доста хумористични забележки.

— Кога излизаш? — пита директорът, след като се успокоява.

— След пет години.

— О, сделката си я бива! Даваш им едно име и си тръгваш от тук пет години по-рано, а?

— Не е толкова просто.

— Какво искаш да направя, Банистър? — изръмжава той. Смехът отдавна вече е история. — Да звънна на ФБР и да им кажа, че един от моите подопечни знае кой е убиецът и е готов да сключи сделка? Сигурно получават по сто обаждания дневно, предимно от откачалки, които душат около парите за наградата. Защо да рискувам благонадеждността си с твоята игра?

— Защото аз знам истината, а вие знаете, че не съм луд и не говоря глупости.

— А защо просто не им напишеш писмо, без да ме замесваш?

— Ще го направя, ако искате. Но в даден момент ще се замесите, защото, кълна се, ще убедя ФБР. Ще се споразумеем и аз ще се сбогувам с това място. А вие ще организирате логистиката.

Той се обляга тежко назад, сякаш напрежението на поста му идва в повече. Бърка си в носа с палец.

— Знаеш ли, Банистър, днес сутринта тук, във „Фростбърг“, имам шестстотин и двама човека, а ти си последният, от когото очаквах да се появи в кабинета ми с такава откачена идея. Последният.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Привеждам се напред и впервам поглед в очите му.

— Вижте, директоре, знам какво говоря. Разбирам, че не можете да се доверите на затворник, но ме изслушайте. Разполагам с изключително ценна информация, до която ФБР отчаяно би желало да се добере. Моля ви, обадете им се.

— Не знам, Банистър. И двамата ще изглеждаме като глупаци.

— Моля ви.

— Ще си помисля. А сега изчезвай и кажи на надзирател Марвин, че не съм удовлетворил молбата ти да отидеш на погребението.

— Да, сър, и благодаря.

Предчувствам, че директорът няма да устои на изкушението за малко вълнение. Управлението на слабоохраняван лагер с послушни затворници е скучна работа. Защо да не се замеси в най-прочутото разследване на убийство в страната?

Излизам от административната сграда и поемам през вътрешния двор — централна зона на лагера ни. От западната страна са двете сгради за по сто и петдесет човека всяка, а от източната страна на двора има още две такива. Източният кампус и западният кампус — все едно се разхождаш в приятен малък колеж.

Надзирателите имат стая за почивка близо до столовата и точно там откривам надзирател Марвин. Ако прекрача прага на стаята им, сигурно ще ме застрелят или обесят. Металната врата обаче е отворена, така че надниквам вътре. Марвин се е проснал на един сгъваем стол с чаша кафе в едната ръка и мазен сладкиш в другата. Смее се заедно с още двама надзиратели. Ако ги провесиш с кука през вратовете и ги претеглиш заедно на кантар за месо, тримата ще минат петстотин килограма.