Джон Гришам - Версия Пеликан

— На Войлс цялата тая работа страшно му хареса, нали?

— Беше като Наполеон — чертае планове, разполага войските… Това е голям момент за него. Сутринта ще поеме удара, но веднага ще го отклони. Единственият човек, който може да го уволни, е президентът, а точно сега Войлс го държи в ръцете си, бих казал аз.

— И убиецът бе намерен. Сигурно наистина е доволен.

— Мисля, че удължихме кариерата му поне с десет години. Какво направихме, а!

— Струва ми се, че е симпатичен — усмихна се Дарби. — В началото не го харесах, но човек някак си неусетно започва да го възприема. Освен това е добър. Когато говореше за Верхик, видях как очите му се насълзиха.

— Направо сладурче. Сигурен съм, че Флетчър Коул ще си умре от удоволствие, като се срещне след няколко часа с това мило и добро човече.

Стъпалата й бяха издължени и слаби. Всъщност съвършени. Той ги погали лекичко и се почувства като ученик на втората си среща, който е стигнал до коляното и сега не смее да помръдне длан по-нагоре. Нозете й бяха бледи и имаха нужда от слънце; знаеше, че само след няколко дни те ще потъмнеят, а между пръстите й ще скърца пясък. Не го беше поканила дори на гости и това беше обезпокоително. Нямаше никаква представа къде отива тя — изглежда нарочно криеше. Макар че не бе убеден дали и тя самата знае със сигурност посоката си.

Мъжките ръце около стъпалата й напомниха за Томас. Той се напиваше — е, не съвсем — и почваше да размазва лака около ноктите й. И докато седеше в полюляващия се леко самолет, унасяна от едва доловимото бучене на моторите, Дарби усети, че Калахан изведнъж остава някъде далеч, изчезва. Беше загинал само преди две седмици, но сякаш бяха минали години. Толкова много неща й се случиха през това време. Така се оказа по-добре. Ако беше останала в Тулейн, щеше всеки ден да минава покрай кабинета му, да влиза в залата, където той четеше лекции, да разговаря с другите преподаватели, да поглежда към апартамента му от улицата. И щеше ужасно да боли. Малките подробности и изобщо спомените са хубаво нещо, но когато раната е прясна, те просто пречат. Тя беше вече друг човек, имаше друг живот, на друго място.

И друг мъж галеше стъпалата й.

Отначало се бе държал като магаре. Нахален и рязък, типичен журналист. Но бързо взе да омеква и под грубата повърхност тя постепенно откриваше чувствителна душа. И той явно я харесваше. Много.

— Утре е голям ден за теб — усмихна се тя.

Той отпи от топлия тоник. Би дал какво ли не за една леденостудена бира в зелена бутилка.

— Голям ден — повтори той, загледан в пръстите на краката й. Изключителен ден беше, но той изпитваше някаква нужда да не му придава, поне засега, такова значение. В момента мислеше за нея, а не за утрешния хаос.

— Какво ще стане?

— Сигурно ще се върна в редакцията и ще чакам новината да гръмне. Смит Кийн каза, че ще стои там цялата нощ. Много хора ще дойдат рано-рано. Ще се съберем в заседателната зала, ще донесат още телевизори и цяла сутрин ще гледаме как се вихри скандалът. Ще бъде голямо шоу, като предават официалната реакция на Белия дом. „Уайт и Блазевич“ също трябва да се произнесат по въпроса. И всички, които знаят нещичко за Матис. Председателят Ръниън ще иска да направи изявление. Войлс ще вземе най-активно участие. Правистите ще почнат да свикват съдебни заседания за насрочване на процеса. А пък политиците ще изпаднат в делириум. Целия ден ще дават пресконференции в Капитолия. Чуден ден за новинарите ще бъде. Съжалявам, че ще го пропуснеш.

Тя изхъмка саркастично.

— И какъв ще е следващият ти материал?

— Вероятно ще е за Войлс и за записа му. Може да се очаква, че от Белия дом ще отрекат всякаква своя намеса и ако положението стане твърде напечено, на Войлс ще му падне пердето и хубаво ще ги подреди. Много ми се иска да имам тоя запис.

— А после?

— Зависи от много неизвестни. След шест сутринта конкуренцията става много по-жестока. Ще тръгнат милион слухове и хиляди истории и всеки вестник ще се бори да отмъкне по нещо.

— Но ти ще си звездата. — Този път говореше с възхищение, не със сарказъм.

— Да, ще си получа моите петнайсет минутки на върха.

Вторият пилот почука на вратата, отвори я и въпросително погледна Дарби.

— За Атланта — каза тя и той затвори вратата.

— Защо пък Атланта? — Грей искрено се учуди.

— Сменял ли си някога самолети в Атланта?

— Естествено.

— Някога да си се губил, докато си търсел своя полет?

— Май че да.

— Тогава е излишно да обяснявам. Летището е огромно и вечно претъпкано.