Джон Гришам - Версия Пеликан

— Ваш самолет с ваши пилоти ли?

— Да.

— Къде се намира?

— В базата „Андрюс“.

— Да направим така. Аз се качвам на самолета и той се отправя за Денвър. В него сме само аз, Грей и пилотите. Трийсет минути след излитането аз нареждам на пилота да поеме, да кажем, към Чикаго. Може ли да стане?

— Той трябва да подаде маршрута, преди да излети.

— Знам. Но вие сте директор на ФБР и имате достатъчно връзки.

— Добре. Какво следва в Чикаго?

— Слизам от самолета сама, а той се връща в базата заедно с Грей.

— И вие какво ще правите в Чикаго?

— Загубвам се в голямото летище и хващам първия самолет, който напуска страната.

— Ще стане и все пак имате думата ми, че няма да ви следим.

— Знам. Простете ми, че съм толкова предпазлива.

— Разбрахме се. Кога искате да тръгнете?

— Кога ли? — Тя погледна Грей.

— Трябва ми около час да преработя статията и да добавя забележките на мистър Войлс.

— След един час — обърна се тя към директора на ФБР.

— Ще ви изчакам.

— Може ли да поговорим насаме? — Тя посочи Грей с глава.

— Разбира се. — Войлс взе шлифера си и тръгна да излиза. Но на вратата се спря. — Вие сте изумителна жена, мис Шоу. С вашия ум и кураж сте на път да ликвидирате един от най-страшните престъпници в тази страна. Възхищавам ви се. И ви обещавам, че винаги ще бъда откровен с вас.

Той пъхна пурата в устата си, усмихна се за сбогом и излезе.

Дарби и Грей останаха сами.

— Мислиш ли, че ще бъда в безопасност? — попита тя.

— Да. Струва ми се, че е искрен. Освен това неговите хора имат оръжие и могат да те измъкнат оттук. Всичко е наред, Дарби.

— Ти ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му. Той я притисна към себе си и затвори очи.

В седем часа вечерта редакторите се събраха за последен път около масата. Беше все още вторник. Те набързо прегледаха частта с коментара на Войлс, която Грей беше добавил. Фелдман влезе малко по-късно. На лицето му сияеше блажена усмивка.

— Няма да повярвате — заяви той. — Току-що имах два разговора. Първо се обади Лудвиг от Китай. Президентът го открил там и почнал да го моли да задържим материала двайсет и четири часа. Лудвиг каза, че човечецът само дето не плачел. А Лудвиг, нали си е джентълмен, го изслушал най-внимателно и после най-учтиво му отказал. После звънна съдията Роланд, мой стар приятел. Изглежда, че ония приятелчета от „Уайт и Блазевич“ са го вдигнали от масата да го молят за разрешение да подадат иск за спиране на материала още тази вечер и за незабавното му разглеждане. Съдията Роланд ги изслушал доста невнимателно и най-неучтиво им отказал.

— Давай да го пускаме това мъничко бижу! — изрева Краутхамър.

Излитането мина съвсем гладко и реактивният самолет се отправи на запад, в посока Денвър. Поне засега. Вътре беше удобно, но не и луксозно. В края на краищата собственици бяха данъкоплатците, а го ползваше човек, който изобщо не държеше на изисканата страна. Няма и хубаво уиски, установи Грей след огледа на барчето. Войлс беше въздържател, което в момента страшно ядоса Грей, защото умираше от жажда. Да няма с какво да си почерпи гостите! В хладилника откри две не съвсем изстудени кутии тоник и подаде едната на Дарби. Тя я отвори веднага.

Самолетът набра височина и като че ли застина неподвижно над облаците. Вторият пилот се появи на вратата и учтиво се представи.

— Беше ни казано, че скоро след излитането ще трябва да поемем друг курс.

— Точно така — потвърди Дарби.

— Добре. След десетина минути ще трябва да знаем нещо по-точно.

— Няма ли тук някакъв алкохол? — попита троснато Грей.

— Съжалявам, не. — Пилотът се усмихна любезно и се върна в кабината.

Дарби и дългите й крака заемаха по-голямата част от малкото канапе, но той беше решен да се намести до нея, затова ги повдигна лекичко и седна на края. Сега краката й бяха на коленете му. Ноктите бяха червени. Той разтри глезените й. Развълнува се от тази първа близост — държеше нозете й. За него това беше нещо много интимно, но на нея като че ли не й направи кой знае какво впечатление. По лицето й вече пробягваше усмивка. Явно започваше да се успокоява и отпуска. Всичко бе свършило.

— Беше ли те страх? — запита той.

— Да. А теб?

— И мен, но същевременно се чувствах в безопасност. Не беше както доскоро, все пак шестима души, въоръжени до зъби, ни служеха за щит. Пък и как да разбереш, че те следят, когато си в кола без прозорци?