Томас Харис - Черна неделя

— Как ще бъде разположена гондолата в момента на взрива?

— Ще бъде точно над петдесетметровата линия на височина трийсет метра, обърната по дължината на стадиона. Виждаш как кривата на гондолата точно повтаря кривата на стадиона.

— Тъй че…

— Тъй че, Фазил, трябва да съм сигурен, че жилата ще се разпръснат в правилна дъга, а няма да се разлетят на буци. В черупката съм оставил резервно пространство и ако трябва, мога да разширя кривите. Ще разбера какъв буфер ми трябва и начина на разпръсването при детонацията на този модел — обясни Ландър и потупа устройството на пейката.

— В него май има половин килограм експлозив.

— Да.

— Не можеш да го взривиш, без да привлечеш вниманието на властите.

— Мога.

— Но няма да имаш време да оцениш резултатите, преди да дойде полицията.

— Ще имам.

— Това е… — Едва не каза „лудост“, но се спря навреме. — Това е много рисковано.

— Не се тревожи за това, арабче.

— Мога ли да проверя изчисленията ти? — Фазил се надяваше да намери начин да спре експеримента.

— Моля. Помни, че това не е мащабен модел на гондолата. Той съдържа само двете съставни криви на разпръсването на шрапнела.

Фазил причака Далия, когато тя изнасяше боклука.

— Поговори с него — рече й на арабски. Знаем, че работата ще стане и така. Това с пробата на модела е неприемлив риск. Всичко ще пропадне.

— Може нещо да се обърка — отвърна на английски тя. — Всичко трябва да е безупречно.

— Не е нужно чак дотам…

— За него е нужно. За мен — също.

— От гледна точка на целта на акцията ни, ще бъде добре и така.

— Другарю Фазил, натискането на бутона в гондолата на дванайсети януари ще бъде последното нещо, което Майкъл Ландър ще извърши в живота си. Той няма да види последиците. Нито пък аз, ако поиска да летя с него. Не разбираш ли, че трябва да сме сигурни какво ще стане след това?

— Разбирам, че все повече започваш да говориш като него, а не като фронтовак.

— Това доказва ниската ти интелигентност.

— В Ливан бих те убил за такива думи.

— Ливан е много далече, другарю Фазил. Ако някой от нас двамата доживее да се върне там, можеш да опиташ.

Рейчъл Бауман, доктор по медицина, седеше на едно бюро в Хафуей Хаус в Южен Бронкс и чакаше. Центърът за възстановяване на наркомани беше свързан с много нейни спомени. Разглеждаше светлата малка стая, несръчно боядисана и обзаведена със събрани оттук-оттам мебели, и мислеше за съсипаните, отчаяни души, до които бе опитвала да се докосне, за нещата, на които се беше наслушала при доброволната си работа тук. Беше решила да се срещне с Еди Стайлс на това място именно заради спомените, които събуждаше у нея.

На вратата леко се почука и влезе Стайлс — дребен, плешив мъж с неспокоен поглед. Беше се избръснал за случая. На брадичката му имаше залепено парченце тоалетна хартия. Усмихваше се неловко и мачкаше шапката си в ръка.

— Седни, Еди. Добре изглеждаш.

— Никога не съм бил по-добре, доктор Бауман.

— Как върви тегленето на кораби на буксир?

— Да ви кажа правичката, скучно е. Но на мен ми харесва, разбирате ли? — бързо добави той. — Направихте ми голямо добро, като ми намерихте тази работа.

— Аз не съм ти я намерила, Еди. Просто помолих човека там да те наглежда.

— Е да, но иначе никога не бих я получил. А вие как сте? Изглеждате променена, искам да кажа, сякаш се чувствате добре. Но какви ги разправям, вие сте доктор, не аз. — Той се засмя смутено.

Рейчъл забеляза, че е понапълнял. Когато преди три години го видя за първи път, току-що го бяха арестували за контрабанда на цигари с двайсетметров траулер, за да може да слугува на пристрастието си към хероина, което му струваше седемдесет и пет долара на ден. Еди прекара много месеци в Хафуей Хаус и много часове в разговори с Рейчъл.

Работеше с него и когато той крещеше от липсата на наркотик.

— За какво искахте да се срещнем, доктор Бауман? Искам да кажа, тъй де, приятно ми е да ви видя, а ако се питате дали съм чист…

— Знам, че си чист, Еди. Исках да се посъветвам с теб. — Досега не беше използвала професионалните си отношения с пациенти за лични цели и сега се чувстваше неловко. Стайлс моментално го забеляза. Вродената му подозрителност се изправи срещу уважението и доверието, които изпитваше към нея. — Не се отнася лично до теб — продължи тя. — Нека да изложа проблема, а ти ще ми кажеш какво мислиш.

Стайлс леко си отдъхна. Не искаха от него да се обвързва веднага с нещо.