Томас Харис - Черна неделя

— Трябва да намеря една лодка, Еди. Определена лодка. Лодка, която е свързана с далавери.

Лицето му остана безизразно.

— Казах ви, че ще се занимавам с теглене на кораби на буксир, и се занимавам само с това, знаете го.

— Да, знам. Но, Еди, ти познаваш много хора. А аз не познавам никого от тези, които се занимават с лодкарство. Нуждая се от помощта ти.

— Ние двамата винаги сме се разбирали, нали?

— Да.

— Вие никога не сте раздрънквали нещата, които говорех, когато бях на легло, нали така?

— Не съм.

— Добре, питайте и ми кажете кой се интересува от това.

Рейчъл се поколеба. Истината си беше истина. Нищо не можеше да я замести. Каза му.

— Хората на ФБР вече ме разпитваха — рече Стайлс, когато тя свърши. — Качиха се на борда да ме разпитват пред всички — нещо, което не одобрявам. Знам, че са подпитвали и други хора, мои познати.

— А ти нищо не им каза.

Стайлс се усмихна и се изчерви.

— Знаете ли, просто не знаех нищо. Да ви кажа правичката, не се и замислих много-много. Предполагам, че и с другите е било така, защото чувам, че още душат наоколо.

Рейчъл чакаше, не искаше да го притеснява. Дребният човечец задърпа яката си, почеса се по брадичката и умишлено сложи ръцете си в скута.

— Искате да говорите с човека, който притежава лодката? Тоест не лично вие, това няма да е… искам да кажа, вашите приятели искат.

— Точно така.

— Само да говорят ли?

— Само да говорят.

— А пари? Искам да кажа, не за мен, доктор Бауман. За Бога, не си мислете подобни неща, вече съм ви достатъчно задължен. Искам да кажа, ако познавах този човек, много малко неща са безплатни. Имам двеста долара, но може би няма…

— Не се тревожи за парите.

— Кажете ми пак къде бреговата охрана се е натъкнала на лодката и какво е станало по-нататък.

Стайлс слушаше, кимаше и от време на време задаваше по някой въпрос.

— Честно казано, може би въобще няма да мога да ви помогна, доктор Бауман — заяви накрая той. — Но ми идват наум някои неща. Ще се поослушам наоколо.

— И внимавай много.

— Не се съмнявайте в това.

Хари Логан караше раздрънкания си пикап около цеховете с тежко оборудване на „Юнайтед Коул Къмпани“. Изпълняваше задължителната обиколка, която трябваше да прави всеки час, загледан в дългите редици булдозери и колички за пръст. Предполагаше се, че охранява завода от крадци и саботьори с екологични възгледи, но досега не бяха се появявали нито едните, нито другите. На километри наоколо не се мяркаше жива душа. Всичко беше наред, можеше да изчезва.

Зави по черния път покрай гигантската рана, която мината за въглища беше отворила в хълмовете на Пенсилвания. Зад пикапа се вихреше червеникава прах. Раната беше дълга двайсет и широка три километра и ставаше все по-дълга с напредването на огромните земекопни машини, които поглъщаха хълмовете. Две от най-големите машини в света, по двайсет и четири часа в денонощие, шест дни седмично забиваха зъби в пръстта, както хиени разкъсват корем. Не се спираха пред нищо освен свещената неделя, защото президентът на „Юнайтед Коул“ беше дълбоко, религиозен човек.

Днес бе неделя и по суровата пустош се движеха само облачета прах. Беше денят, когато Хари Логан припечелваше малко допълнителни пари. Ровеше се в сметта да търси, намира и продава ценни предмети. Работеше в прокълната зона, която скоро щеше да изчезне в челюстите на машините. Всяка неделя Логан зарязваше поста си при фабриката и отиваше с колата до изоставеното селце на един от хълмовете.

Къщите с ронещи се фасади стояха празни, вмирисани на урина, оставена от вандалите, изпочупили прозорците. Когато се изнесоха, обитателите им бяха взели със себе си всичко, което смятаха за ценно, но те нямаха набитото око на Логан. Той беше роден лешояд. В допотопната канализационна мрежа се намираше качествено олово. По стените имаше изоставени електрически ключове, които можеха да се разглобят и от тях да се извадят ценни медни жици и други части. Продаваше ги на зет си, който притежаваше склад за вторични суровини. Логан искаше да направи добър удар тази неделя, защото между селцето и мината оставаха само двеста метра гора. След две седмици всичко щеше да бъде погълнато.

Паркира на заден ход пикапа в гаража до една къща. Когато изгаси мотора, настъпи пълна тишина. Само вятърът свиреше в рухналите къщи с изпочупени прозорци. Логан товареше в пикапа няколко запазени греди, когато чу звука на самолета.