Томас Харис - Черна неделя

Червената четириместна „Чесна“ направи два кръга ниско над селището. През дърветата на хълма Логан видя, че се отправя към черния път до мината. Ако имаше вкус към подобни неща, Логан би се възхитил от великолепното приземяване срещу вятъра — наклон встрани, малко дим и малкият самолет плавно се понесе по прахта, която се вдигаше на облаци след него.

Почеса се по главата и по задника. Какво ли търсеха тук? Може би бяха инспектори от компанията. Щеше да им каже, че проверява селото. Самолетът се беше скрил зад гъсталака. Логан внимателно си запробива път между дърветата. Когато отново видя самолета, той беше празен, а колелата му — застопорени. Чу гласове вляво от себе си и тихичко тръгна нататък. Там имаше голяма празна плевня, обградена от дванайсеткилометрово пасище. Логан знаеше със сигурност, че вътре няма нищо, годно за кражба. Наблюдаваше от края на гората и забеляза на пасището двама мъже и една жена, нагазили до глезените в яркозелената зимна пшеница.

Единият от мъжете беше висок и носеше слънчеви очила и скиорско яке. Другият беше по-мургав и имаше белег на бузата. Мъжете размотаваха дълъг кабел и измериха някакво разстояние от стената на плевнята към пасището. Жената нагласи на триножник уреди за наблюдение и високият мъж се загледа през тях, докато мургавият поставяше с боя някакви знаци по стената на плевнята. Тримата се събраха около нещо като чертеж и заръкомахаха.

Логан излезе от гората. Мургавият го забеляза пръв и каза нещо, което Логан не чу.

— Хей, вие, какво правите там?

— Здравейте — рече с усмивка жената.

— Можете ли да ми покажете документи, че работите за компанията?

— Не работим за компанията — отвърна високият.

— Мястото е частна собственост. Нямате работа тук. Плащат ми да не пускам външни хора.

— Искахме само да направим няколко снимки — обясни високият.

— Тук няма нищо за снимане — подозрително заяви Логан.

— О, не, има — намеси се жената. — Аз съм за снимане. — Облиза устни.

— Снимаме за корицата на нещо като частно списание, нали разбирате, от по-предизвикателните издания.

— За ония с голотиите ли говорите?

— Ние предпочитаме да ги наричаме актови публикации — каза високият. — Но не могат да се снимат навсякъде.

— Грози ме опасност от арест — засмя се жената. Беше доста хубава.

— Не е ли много студено за голи снимки? — попита Логан.

— Ще наречем снимката „Настръхнала кожа“.

Докато траеше разговорът, мургавият размотаваше навита на макара жица от триножника към дърветата.

— Не ме правете на глупак, не знам нищо за тая работа. Началството не ми е казало, че някой има разрешение да идва тук. По-добре си вървете откъдето сте дошли.

— Искате ли да спечелите петдесет долара, като ни помогнете? Само половин час, и свършваме — рече високият.

Логан се поколеба.

— За нищо на света няма да се съблека.

— Не е нужно. Сам ли сте?

— Да. На километри няма жива душа.

— Много добре. — Мъжът му протегна петдесет долара. — Неприятно ли ви е да гледате ръката ми?

— Не, не.

— Тогава какво сте я зяпнали?

Жената притеснено се приближи до високия.

— Без да искам — смотолеви Логан. Видя отражението си в очилата на мъжа.

— Идете двамата да донесете от самолета голямата фотокамера, а аз и господинът ще подготвим останалото.

Мургавият и жената изчезнаха в гората.

— Как се казвате?

— Логан.

— Добре, господин Логан, бихте ли донесли и подредили няколко дъски точно пред плевнята, за да има дамата на какво да стъпи.

— Какво?

— Сложете няколко дъски тук, в средата. Земята е студена, а и не искаме тревата да покрива ходилата й. Някои хора много обичат да гледат ходила.

Докато Логан търсеше дъски, високият премести уреда и прикрепи особен, заоблен предмет към триножника. Обърна се и подвикна на Логан:

— Не, не, подредете ги една върху друга. — Обгради очите си с шепи и се загледа с присвити очи. — Стъпете върху тях да видя дали е добре. Стойте неподвижно, вече носят обектива.

Високият изчезна в гората.

Логан вдигна ръка да се почеше по главата. За секунда мозъкът му регистрира ослепителен блясък, но не чу гърма. Двайсет жила се забиха в него и взривната вълна го отхвърли към стената на плевнята.

Ландър, Фазил и Далия приближиха тичешком през дима.

— Станал е на кайма — отбеляза Фазил. Обърнаха отпуснатото тяло и го разгледаха откъм гърба. Бързо направиха снимки на стената. Беше се огънала и приличаше на гигантско решето. Ландър влезе в плевнята. Хиляди дупчици в стената пропускаха точици светлина, които го обсипаха като лунички, докато фотокамерата му неспирно щракаше.