Томас Харис - Черна неделя

— Не.

— Но си говорил с твоите хора.

— Корли, аз винаги разговарям с „моите хора“.

— Става дума за съвместната ни работа. Било ти е недвусмислено наредено да ни помагаш само с мисловна дейност и нищо повече, нали?

— Точно така. Можеш да не се съмняваш, стари приятелю.

Колата остави Кабаков и Мошевски пред израелската мисия. Изчакаха да загубят от очи колата на Корли и взеха такси до дома на Рейчъл.

— Корли май знае къде се крием — предположи Мошевски.

— Да, но не искам кучият син да се отбива на гости, когато му скимне — заяви Кабаков. Докато говореше, не мислеше нито за Корли, нито за Рейчъл. В главата му се въртеше само едно — Фазил, Фазил, Фазил.

Мухамад Фазил също беше дълбоко замислен, легнал на леглото в гостната стая на Ландър на партера. Фазил имаше слабост към швейцарския шоколад и в момента ядеше един. На бойното поле споделяше грубата храна на федаините, но когато беше сам, обичаше да мачка шоколада с пръсти, докато се размекне. След това облизваше пръстите см. Фазил имаше множество тайни малки удоволствия от подобно естество.

Притежаваше известно количество повърхностна страст и диапазон от видими чувства, който беше широк, но не и дълбок. Но Фазил имаше своята дълбочина и студенина и в хладните му дълбини се криеха невидими, необуздани неща, които се блъскаха и удряха в мрака. Още като дете беше осъзнал, че съществуват, и даде на съучениците си да го разберат. Оставиха го на мира. Фазил имаше превъзходни рефлекси и гъвкава сила. Страхът и милосърдието му бяха непознати за разлика от озлоблението — живо доказателство, че науката за лицата е фалшива. Беше строен и сравнително хубав. Иначе беше същинско чудовище.

Странно, че само най-интелигентните и най-примитивните хора го усещаха. Федаините го обожаваха от разстояние и възхваляваха поведението му в боя, без да разбират, че хладнокръвието му се дължи на нещо по-различно от храбростта. Не си позволяваше да се движи между най-неуките и невежите от тях, тези които ръфаха овнешко и нагъваха нахут край огъня. Инстинктите на суеверните мъже не бяха закърнели, те скоро започваха да се чувстват неспокойни в негово присъствие и при първа възможност гледаха да се махнат. Ако един ден се наложеше да ръководи всички, трябваше да реши този проблем.

Абу Али реагира по същия начин. Умното дребно човече, психолог по професия, което правеше продължителни обиколки из собствената си психика, разпозна Фазил. Веднъж, седнали на чаша кафе, Али му беше разказал за първия си детски спомен — агне, което се разхождало около къщата. След това попита Фазил какъв е първият му спомен. Фазил отговори, че помни как майка му убива пиле, като му слага главата в огъня. Едва след като го каза, Фазил се сети, че този разговор въобще не е случаен. За щастие Абу Али не беше успял да му навреди в очите на Хафез Наджир, защото самият Наджир беше достатъчно странен човек.

Смъртта на Наджир и Али беше отворила празнина в ръководството на Черния септември и Фазил възнамеряваше да я запълни. Поради тази причина бързаше да се върне в Ливан. При кървавите междуособици в политиката на федаините и кой съперник можеше да стане прекалено силен в отсъствието на Фазил. След клането в Мюнхен се беше радвал на значителен престиж. Нима самият президент Кадафи не беше го прегърнал, когато оцелелите партизани се завърнаха в Триполи, посрещнати като герои? На Фазил му се беше сторило, че либийският владетел прегръщаше мъжете, които бяха отишли в Мюнхен, с по-голяма жар, отколкото него — човека, планирал акцията, но Кадафи определено беше впечатлен. И нима Кадафи не беше дал пет милиона долара на Ал Фатах като награда за Мюнхен? Това беше още един резултат от усилията му. Ако ударът по време на Суперкупата успееше, ако заслугата за него се припишеше на Фазил, той щеше да стане най-таченият партизанин в света, по-известен дори от оня идеалист Гевара. Фазил вярваше, че тогава би могъл да разчита на подкрепата на Кадафи и съответно на либийската хазна, да поеме управлението на Черния септември и евентуално да замени Ясер Арафат като върховен вожд на Ал Фатах. Фазил много добре знаеше, че всички, които се бяха опитвали да изместят Арафат, бяха мъртви. Имаше нужда от време като ръководител, през което да заздрави почвата под краката си, защото, когато направеше опит да завземе властта, Арафат щеше да му изпрати убийци.

Нито едно от тези неща нямаше да се осъществи, ако го убиеха в Ню Орлиънс. Първоначално не възнамеряваше лично да участва в акцията, също като в Мюнхен. Не че се боеше да го стори, просто беше погълнат от планове за бъдещето. Ако не беше провалът на „Летиша“, още щеше да е в Ливан.