Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Не са ли чаровна двойка — каза Гюс.

— Мислех, че вече не са.

— Е, може би не и тази вечер. Може би тази вечер е както в добрите стари времена.

— Понякога си мисля, че направи това с нея само за да се отърве от Вътрешния отдел.

— Хайде сега — възмути се Гюс. — Той не е такъв. Моят партньор има сърце.

Яростта, насъбрала се този ден в Ник Кърън, избухна в момента, в който той и Бет пристъпиха прага на жилището й. Когато тя протегна ръка към ключа на лампата, той посегна към нея, сграбчи я, целуна я настървено и жадно и я притисна към вратата. Беше неочаквано груб и по тялото на Бет премина вълна от страх. Тя се опита да го отблъсне, но усети ужасната му решимост да сломи съпротивата й.

— Не… моля те, Ник…

Той не отвърна с думи, обаче беше пределно ясен. Пъхна ръце под роклята й и гневно разкъса плата, горещата му ръка се плъзна нагоре между бедрата й. После дръпна роклята от раменете й, пъхна ръце под сутиена и извади гърдите й. В гласа на Бет прозвуча паника.

— Моля те, недей… не…

Ник се наведе над рамото й и го захапа с ръмжене, събаряйки я на земята. Надигна се колкото да вдигне ризата си и смъкне панталоните си и нахлу яростно в нея. Бет Гарнър обаче не беше жена с дълбоко скрити мазохистки фантазии. Тя не изпита никакво удоволствие, само отвращение и нарастваща омраза.

Той се впиваше все по-дълбоко, налиташе с мощни, яростни удари, сякаш свирепото му желание можеше да намали болката, която й причиняваше, сякаш можеше да я застави по някакъв начин да изпита удоволствие. Но унижението не породи у Бет никакво вълнение. Тя можа само да изчака края и да се надява, че той няма да я насилва повече.

Ник свърши бързо. Почувства се съсипан, в мозъка му нещо жужеше, обзе го тъпо разочарование, гладът и желанието му не бяха заситени.

Претърколи се, легна до Бет и се втренчи в тавана. Сега, когато всичко бе свършило, тя не усещаше страх, нито пък омраза, само тъга и съжаление. Попипа червеното си рамо и седна, неспособна да погледне Ник.

Той протегна ръка да я докосне, може би да я помилва и успокои, но ти не искаше да бъде успокоявана. Отблъсна го и потръпна.

— Бет…

— Е, как беше тя? — Бет Гарнър беше психиатър и имаше почти неограничен достъп до дълбоката пропаст на неговата душа. Всичко това явно не беше се случило заради нея. Тя не беше нищо повече от отдушник.

— Кой?

— Катерин Трамел.

— Защо мислиш, че знам как е тя?

— Ти не знаеш как е тя в леглото, Ник, иначе това тук нямаше да се случи.

— Бет…

— Не. Питам как се държа иначе.

Ник замълча за миг.

— Права беше за нея — каза той тихо. — Използва книгата за алиби.

Той седна до нея и целуна рамото й, което беше ухапал преди няколко минути. Бет не помръдна. Стори му се, че е целунал статуя.

— Познавам я от Бъркли — каза тя.

— Какво?

— Бяхме заедно в някои групи — Бет се усмихна жално на рамото си. — Психология, нали знаеш. Ето това е общото между нас. Нима не ти е направило впечатление?

— Всъщност, не. — Бет и Катерин Трамел бяха на една възраст. Бяха следвали психология в. Бъркли, горе-долу по едно и също време. — Трябваше да се сетя.

— Ти просто не мислиш за мен, Ник. От много време. А още по-малко в последните дни.

— Защо не ми каза, че си я познавала?

Тя го погледна.

— Казвам ти го сега.

— Остави си време.

— Ти обаче не. Исках да правя любов с теб, Ник. Исках, но не така. Никога не си бил такъв — тя се взря настойчиво в него, сякаш иска да разгадае нещо по лицето му на слабата светлина. — Защо, Ник?

— Ти кажи, нали ти си експерт по тези работи.

Тя стана и вдигна разкъсаната рокля на голите си рамена.

— Да, аз разбирам от тези работи… Ти не прави любов с мен…

— Така ли, и с кого правих любов, доктор Гарнър?

— Това не беше любов, Ник.

— Искам цигара — каза той.

— Мислех, че си ги отказал.

— Пак започнах.

— Цигари има в най-горното чекмедже — каза тя сухо. — В коридора. Вземи ги на тръгване.

Баровете в Сан Франциско затварят към два сутринта, така че Ник Кърън разполагаше с почти три часа време, за да изпуши кутия цигари и да изпие повече от пет чаши „Джони Уокър“ в някакво противно място в Мишън. Когато затвориха, той откри един локал южно от Маркет Стрийт и изпи там още няколко чаши, а когато и неговото работно време приключи, събра всичките си сили и се прибра да се наспи.

Събуди се с болки в главата, сякаш някой бе забил котва в мозъка му, а езикът му беше като тапициран с изкуствена кожа. С махмурлука щеше някак да се примири — не му бе за пръв път, — но омразата, която изпитваше към самия себе си, го ядеше упорито отвътре.