Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Е, в такъв случай смятам въпроса за приключен — заяви той.

Вторачен в образа на Катерин на монитора, Ник отсече:

— Тя лъже!

Талкът се спря рязко на вратата.

— Кърън каква по дяволите…

Експертът беше още по-конкретен.

— Забрави това, Ник, мене мажеше да ме направиш на глупак, можеш сам да се направиш на глупак, но на уреда такива не му минават. И най-готината жена не може да завърти главата ма това чудо, нали знаеш какво имам предвид.

— Възможно е да се излъже детекторът — настоя Ник.

— Може би… ако си мъртъв…

— Повярвай ми. Възможно е.

— Ти откога стана такъв експерт?

— Познавам хора, които са успели.

— Кой например?

— Един тип, когото познавах някога — рече Ник, тръгвайки към вратата.

— Ами ще се радвам да ни запознаеш някой ден с него — въздъхна експертът.

— Някой път…

Силно загрижен да спаси имиджа на департамента, Талкът се извиняваше на Катерин Трамел в коридора. Тя почти не му обръщаше внимание. Усмихваше се надменно, сякаш е някаква кралица, а Талкът съвсем незначителен служител в най-далечната и колония.

Когато се появиха Уокър, Моран и Ник Кърън, Талкът тъкмо казваше:

— Естествено, ако зависеше само от мен… тук той рязко прекъсна.

Уокър също изпита необходимост да се извини.

— Благодаря ви, че дойдохте, мис Трамел, Надявам се, не сме ви обезпокоили много.

Катерин му се усмихна царствено.

— За мен беше удоволствие… Мога ли да помоля някого от господата да ме откара у дома? — и погледна към Ник.

— Разбира се — отвърна той.

— Благодаря!

Талкът, Уокър и Гюс Моран се втренчиха мрачно след тях.

— Тук се задава катастрофа — измърмори Моран.

— Уокър — каза Талкът с леден глас, — погрижете се катастрофата да не се състои. В никакъв случай. Разбрахте ли ме?

Уокър бе разбрал.

Колата на Кърън, скромен на вид кафявочервен мустанг с гюрук, беше паркирана до тротоара пред Съдебната палата. Ник запали и подкара по Брайънт Авеню.

Катерин Трамел се прозя и протегна като котка в меката кожена седалка. Ъгълчетата на очите й се отпуснаха едва забележимо. Изглеждаше изтощена.

Ник й хвърли бегъл поглед.

— Тежък ден, а?

Тя поклати глава.

— Всъщност не.

— Приятно ли ви беше?

— Да, по някакъв начин…

— Не е лесно да се надхитри оня уред, но обзалагам се, че за вас това е било поредната игра. А ние всички знаем колко много обичате игрите, нали така?

Катерин Трамел се обърна към него, взря се в очите му, после отмести поглед.

— Ако бях виновна и исках да го победя, нямаше да е чак толкова трудно.

— Наистина ли?

— Наистина. Никак нямаше да е трудно.

— Защо не?

— Защото съм лъжкиня. Съвършена лъжкиня.

Ник имаше чувството, че точно в този момент Катерин Трамел казва самата истина.

— Аз съм професионална лъжкиня — продължи тя. — Прекарала съм целия си живот в усъвършенстване на лъжите си.

— И защо?

— Защо ли! Ами за да мога да пиша, естествено.

Ник обърна внимание на дъжда едва когато встрани избуча на шестнадесетте си колела огромен товарен камион и запрати към тях огромна водна вълна. В следващия миг те се озоваха в нещо като автомивка. Мръсна вода заля предното стъкло на мустанга и няколко секунди Ник не виждаше нищо освен нея. Той обаче не вдигна крака си от педала на газта. Катерин също не изглеждаше обезпокоена.

— Обичам дъжда — каза тя, сякаш е на балкона си в Стинсън. — А ти?

— Не особено.

— Ти си минал на детектора тогава, нали? След като си застрелял онези двамата?

— Да.

— И го излъга, нали? Затова знаеш, че може да се направи.

— Да кажем просто, че минах. Блестящо.

— Виждаш ли — каза тя с ехидна усмивка. — И двамата сме невинни, Ник.

Кърън зави нагоре към Пасифик Хайтс, по дългия път през Бродерик. Дъждът продължаваше да се лее, когато стигнаха къщата на Катерин на Дивисадеро. Белият лотус беше паркиран на входната алея. Ник спря до бордюра и изключи мотора. Сега се чуваше само дъждът, който барабанеше по покрива.

— Ти май знаеш твърде много за мен?

— А ти знаеш всичко за мен — отвърна тя, сякаш някой я бе изнудвал да разказва сексуалните си истории.

— Не знам нищо, което не ми е работа — отвърна отбранително Ник.

— Така ли?

— Да. Така.

— Нима влиза в служебните ти задължения да знаеш, че не обичам да нося бельо? Но ти го знаеш, Ник. А другите не…

— Сигурен съм, че капитан Талкът също ще прояви интерес — отвърна Кърън. — По дяволите, всички момчета би трябвало да го узнаят. Ще го приложа към досието ти.