Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Корели реши, че е време да започне представлението.

— Бихте ли определили характера на връзката си с мистър Боз, мис Трамел.

— Правех секс с него от около година и половина — отвърна Катерин доволно. — Харесваше ми да правя секс с него. — Докато говореше, тя местеше поглед от лице на лице, по устните й играеше самодоволна усмивка. Нямаше съмнение, че владее напълно положението.

Мъжете в стаята, ченгетата и окръжният прокурор, си даваха вид, че вече са чули всичко, което може да се чуе и са видели всичко, което може да се види, че нищо вече не би могло да ги шокира. И това беше вярно, но донякъде. Бяха изслушвали признанията на жестоки, безпощадни убийци, изнасилвачи, наемни убийци и търговци на наркотици. Ала си оставаха ченгета, а ченгетата обикновено произхождат от долните слоеве на средната класа. Те по правило са католици и твърде консервативни. Да слушат как тази хубава, богата, добре възпитана, образована жена говори така нехайно за сексуалния си живот, все пак беше твърде шокиращо за тях.

— Някога да сте извършвали садомазохистки действия с него? — попита Корели.

Тя обърна присмехулен поглед към заместник окръжния прокурор и попита невинно:

— Какво по-точно имате предвид, мистър Корели?

Корели се размърда неспокойно на мястото си.

— Да сте го връзвали някога?

— Не!

Това не задоволи Корели.

— Никога не сте го връзвали?

— Не. Джони твърде много обичаше да използва ръцете си. Аз обичам ръце… и пръсти… — тя разпери изящните си пръсти, сложи ги на масата и изгледа предизвикателно мъжете, като че искаше да ги накара да си представят какво удоволствие са доставяли ръцете й някога на Джони Боз и неговите на нея.

— Споменавате бял копринен шал в книгата си — намеси се Уокър, — шал от „Хермес“.

Катерин Трамел кимна.

— Винаги съм имала слабост към бели копринени шалове… — тя погали китките си — … те са подходящи за всякакви случаи…

— Но нали казахте, че обичате мъжете да ви пипат? — обади се Ник, убеден, че е спипал нахапаната писателка в лъжа — малка лъжа, малка победа.

Тя му хвърли хладна усмивка.

— Не. Казах, че обичах да ме пипа Джони… — тя се взря дълбоко в очите му и поклатя меко глава. — Аз нямам правила, Ник… Никакви правила… просто се оставям на течението.

— Вие ли убихте мистър Боз, мис Трамел? — попита Корели с най-смразяващия си прокурорски глас.

— Не! — отвърна тя кратко.

— Можете ли да го докажете?

— Нима трябва да го доказвам? Имах впечатлението, че това е ваша работа.

— Искате ли да ви подозират за случая Джони Боз — попита Уокър.

— Не… но що се отнася до доказателствата, лейтенант Уокър — трябва да съм твърде глупава да напиша книга за убийство и после да убия така, както съм го описала в книгата. Това би било самопризнание. Аз не съм глупава. Нали, Ник?

— Ние знаем, че не сте глупава, мис Трамел каза Талкът.

— Може би разчитате, че книгата ще ви освободи от подозрение — продължи Уокър.

— Навярно книгата е вашето алиби — каза Ник.

— Ами да, наистина — отвърна тя рязко. Погледна го за миг в очите, после сведе поглед към масата. — Отговорът е не! — хвърли цигарата на пода и я смачка с върха на обувката си. — Не съм го убила!

Сега вече се намеси Гюс. Той се облегна на своя стол и се усмихна приветливо.

— Вземате ли наркотици, мис Трамел?

Въпросът изобщо не я смути.

— Понякога…

— Както седеше срещу Ник, тя разтвори леко крака, откривайки докрай стройните си голи бедра.

— Да сте вземали някога наркотици с Джони Боз? — попита Корели.

Катерин повдигна леко рамене.

— Случвало се е…

— Какви наркотици — уточни Гюс.

Ник се наслаждаваше на предоставената му гледка. Внезапно Катерин кръстоса крака и прекрати шоуто.

— Кокаин — отвърна тя на Моран.

Сетне се обърна бавно към Ник:

— Чукал ли си някога друсан, Ник? — безсрамна усмивка заигра по устните й. — Трябва всички да опитате. Бива си го преживяването.

— Обаче е наказуемо — каза кисело Уокър.

— Вие обичате да си играете, нали? — попита Ник. — Всичко това тук — убийството, наркотиците, — всичко това за вас е само игра.

— То се подразбира, нали съм завършила психология. Освен това ми доставя удоволствие… — тя зяпали втора цигара, пред лицето й премина синкав дим.

— А какво ще кажете за бокса? И той е игра. Тя доставяше ли ви удоволствие?

— Боксът няма нищо общо — намеси се строго Талкът, — Кърън, концентрирайте се, моля, върху нашия случай.