Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Ами направи го. — Тя събу обувките си и отвори вратата. — Хубаво беше — каза, сякаш е била на любовна среща. — Благодаря за изпращането.

После блъсна вратата и изтича боса през локвите и дъжда, полюлявайки хълбоци. Той седеше, стиснал волана, и гледаше след нея. Проследи я с очи до момента, в който отвори вратата и изчезна зад нея.

„Тен-Фор“ е бар на Брайъит Стрийт, на няколко пресечки от съда и главното полицейско управление, посещаван главно от ченгета. Подобно на самата полиция в Сап Франциско, и барът се намираше в преходен период. По-рано той беше типична кръчма за ченгета, каквато може да се открие във всеки голям град. В Ню Йорк, Детройт, Чикаго, Бостън полицаите образуват затворени общности от имигранти второ и трето поколение, консервативни и сурови момчета на закона. Твърд алкохол, никаква атмосфера, ориенталска кухня.

Но полицията в Сан Франциско се променяше. Старомодните ченгета излизаха в пенсия, младите напираха. И ето че „Тен-Фор“ сервираше коктейли и марково пиво, „Лутърс“, „Муви Старс“ и „Крис Айзък“ — суперрокерите на Сан Франциско — изместиха от джубокса Франк Синатра и Тони Бенет. Имаше дори папрат в саксии.

Имаше и ченгета. Стари ченгета — като Гюс Моран и изтупани типове като Ник Кърън, с модерни костюми и поддържани прически. Уокър и Моран седяха на една маса, надигаха питиетата си и чакаха Ник. Той не беше обещал да дойде, но те знаеха, че все някога ще се появи като гълъб, който се връща в гълъбарника си.

Уокър се втурна към Ник, преди той да успее да пресече бара.

— Слушай, Ник, защо по дяволите тази Катерин те нарича Ник? Ник, искаш ли цигара? Ник, ще ме закараш ли у дома? Какво за бога означава това?

— Тя не пита мен дали мога да я закарам. Тя попита всички — отбраняваше се Ник.

— Здрасти, Ник — викна барманът. — Както винаги? Перие с лимон?

— Двоен „Блек Джак“ с лед, Чъки — отвърна Ник.

— Хей, момчето ми, какво правиш? — ахна Гюс.

— Първото ми уиски от три месеца. Какво толкова! Имаш ли нещо против?

— Да! — каза Гюс Моран.

— Колко жалко!

— Познаваш я, така ли, Ник? — продължаваше Уокър.

— Не я познавам. Тя не ме познава. Нито съм я чувал, нито съм я виждал, преди да отидем двамата с Гюс при нея. Нали, Гюс?

— Откъде, по дяволите, да знам?

Чъки, барманът, постави пълна чаша скоч на бара пред Ник.

— Благодаря, Чъки, Бъди добър и ми го запиши в сметката.

— Разбрано, Ник.

Докато вървяха към масата, Кърън отпи една яка глътка и половината скоч изчезна. Детективът въздъхна доволно и избърса устни. Вкусно беше. Твърде вкусно. Имаше съвсем лек привкус на опасност.

— Кажи ми още веднъж, Ник — настояваше на своето Уокър. — За да знам със сигурност. С Катерин Трамел сте се запознали служебно, така ли?

— Точно така.

Уокър присви недоверчиво очи.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — Ник Кърън изля в гърлото си силната кафява течност, сякаш се нуждаеше от нея, за да преживее следващите минути от живота си. — Казвай! Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ли? Слагаме точка. Долу ръцете от нея, Ник. Направи го за себе си. Направи го, ако щеш за нас. Не искам Талкът да ми извие врата. Помисли за това!

— И ще я оставим на мира, просто така?!

— А какво да правя? Тя издържа теста с детектора повече от блестящо, Ник. Лично аз направо съм възхитен. Точка с Катерин Трамел. И слава богу. — Уокър отпи от чашата си водка с тоник. Изглежда също като Ник имаше нужда от това. По-високото му служебно положение не го пазеше от опасностите на алкохолизма — дори напротив.

— Издържала ли? Боже мили, изобщо не е издържала, тя надхитри машината. Нали затова сама поиска да направи теста.

— Откъде, по дяволите, знаеш? — почти изкрещя Гюс Моран. — Какво, по дяволите, става между теб и тази вещица? Ник, чуй, какво ще ти кажа, твърде стар си да се побъркваш по някаква кукличка.

— За мен тя е просто една заподозряна, нищо повече — измърмори Кърън.

— Боже — каза Гюс, — не знам да се смея ли, или да плача!

— Беше заподозряна — поправи го Уокър, — която чисто и просто издържа теста с полиграфа. Напълно достатъчно. Това е всичко. Случаят е приключен.

— Ами ако не е всичко?

— Моля те, Ник, моля те — простена Уокър.

— Хайде, Фил, няма просто така да подвиеш опашка? А родителите й? А другите й книги? Може би им има нещо на нейните книги, та се сбъдват?

Фил Уокър поклати бавно глава. Изглеждаше уморен, похабен и по-стар от своите четиридесет и пет години.