Джон Гришам - Братята

Мировият съдия Рой Спайсър от Мисисипи изкарваше по четирийсет цента на час, като метеше пода, подреждаше лавиците и бюрата и изхвърляше боклука, всичко това доста немарливо. Съдията Хатли Бийч от Тексас беше официалният библиотекар на юридическия отдел и получаваше най-високата надница от петдесет цента на час. Той много държеше на своите „томчета“ и често се караше със Спайсър, че не ги пази достатъчно. Някогашният член на Върховния съд на Калифорния Фин Ярбър печелеше по двайсет цента на час като компютърен техник. Заплатата му беше в дъното на стълбицата, защото той не разбираше почти нищо от компютри.

Обикновено тримата прекарваха от шест до осем часа в библиотеката. Ако някой затворник имаше юридически проблем, той просто си уреждаше среща с един от Братята и посещаваше тяхната обител. Хатли Бийч беше специалистът по присъдите и обжалванията. Фин Ярбър се занимаваше с банкрут, разводи и детски издръжки. Джо Рой Спайсър, който нямаше юридическо образование, не се беше профилирал. Не му и трябваше. Той се занимаваше с измамите.

Строги правила забраняваха на Братята да приемат заплащане за юридическите си услуги, но строгите правила не се спазваха. Обжалванията бяха златна мина. Около една четвърт от затворниците в Тръмбъл бяха несправедливо осъдени. Бийч можеше за една нощ да прегледа документацията и да намери някоя вратичка. Преди един месец бе успял да свали четири години от присъдата на един младеж, на когото бяха дали петнайсет. Семейството му се беше съгласило да плати и Братята спечелиха пет хиляди долара, най-големият им хонорар досега. Спайсър уреди да бъдат внесени в тайна сметка чрез адвоката на тройката в Нептун Бийч.

Зад рафтовете в дъното на юридическата библиотека имаше тясна стаичка за съвещания, почти скрита от основното помещение. Вратата към нея беше остъклена, но никой не си даваше труда да гледа през прозореца. Братята се оттегляха там за тихи занимания. Те наричаха тази стая свой кабинет.

Спайсър току-що се бе срещнал с адвоката им и носеше пощата, сред която имаше няколко наистина хубави писма. Той затвори вратата, измъкна един плик и го размаха пред Бийч и Ярбър.

— Жълта хартия — каза той. — Колко трогателно. Писмото е за Рики.

— От кого е? — попита Ярбър.

— Къртис от Далас.

— Банкерът ли? — попита развълнувано Бийч.

— Не, Къртис е собственикът на бижутерийните магазини. Слушайте. — Спайсър отвори писмото, което също беше написано на мека жълта хартия. Той се усмихна, изкашля се и зачете:

— „Скъпи Рики, твоето писмо от осми януари ме трогна до сълзи. Прочетох го три пъти. Горкото момче! Защо те държат там?“

— Къде е той?

— Рики е затворен в скъпа клиника за наркомани. Лечението му се плаща от богатия му чичо. Рики е там от година и вече е чист и напълно излекуван, но ужасната управа на клиниката няма да го пусне до април, защото получава двайсет хиляди долара на месец от богатия му чичо, който иска племенникът му да е затворен и не му изпраща никакви джобни пари. Не си ли спомняш?

— Сега вече да.

— Ти ми помогна да го измисля. Да продължавам ли?

— Давай.

Спайсър продължи да чете:

— „Едва се сдържам да не дойда сам да се разправям с тези ужасни хора. А чичо ти е пълен нещастник! Богаташите като него си мислят, че могат просто да пращат пари и да не се интересуват от близките си. Както вече ти казах, баща ми беше много богат и беше най-стиснатият човек, когото познавам. Все ми купуваше разни неща — вещи, които бяха нетрайни и не означаваха нищо, когато ги изгубех. Само че никога нямаше време за мен. Той беше болен човек като чичо ти. Прилагам чек за хиляда долара, ако ти потрябва да си купиш нещо от лавката. Рики, нямам търпение да те видя през април. Вече споменах на жена си, че тогава ще се проведе международното изложение на диаманти в Орландо. Тя не иска да дойде с мен.“

— През април ли? — попита Бийч.

— Да. Рики е убеден, че ще го пуснат през април.

— Колко мило — усмихна се Ярбър. — Значи Къртис има жена и деца?

— Къртис е петдесет и осем годишен, има три пораснали деца и две внучета.

— Къде е чекът? — попита Бийч.

Спайсър бръкна в плика и мина на втора страница.

— „Трябва да сме сигурни, че можеш да дойдеш с мен в Орландо — прочете той. — Убеден ли си, че през април най-сетне ще те пуснат? Моля те, кажи «да». Непрекъснато мисля за теб. Държа снимката ти в чекмеджето на бюрото си и когато погледна очите ти, знам, че трябва да бъдем заедно.“