Джон Гришам - Братята

— Ще повърна — каза Спайсър, но не съвсем убедително. Имаше твърде много неща за вършене.

— Хайде да го притиснем — предложи Бийч. Другите бързо се съгласиха.

— Колко да поискаме? — попита Ярбър.

— Поне сто хиляди — отвърна Спайсър. — Семейството му притежава банки вече две поколения. Знаем, че баща му още е в бизнеса, и си представям как ще побеснее, като разбере, че синът му е обратен. Куинс не може да си позволи да го отбият от семейната ясла, затова ще плати колкото поискаме. Ситуацията е просто идеална.

Бийч вече си водеше бележки. Ярбър също. Спайсър закрачи из стаичката като погнала жертвата си мечка. Идеите идваха бавно, трябваше да се внимава с езика, да се прецизира стратегията, но не след дълго писмото се оформи. Бийч прочете черновата:

— „Скъпи Куинс, с удоволствие прочетох писмото ти от четиринайсети януари. Толкова се радвам, че си запазил места за гейекскурзията. Има обаче един проблем. Няма да успея да дойда по няколко причини. Първата е, че няма да ме пуснат още няколко години. Аз съм в затвора, а не в клиника за наркомани. Освен това съвсем не съм обратен. Имам жена и две деца, които в момента изпитват тежки финансови затруднения, защото аз съм в затвора и не мога да ги издържам. Така стигаме и до теб, Куинс. Трябват ми малко от твоите пари. Искам сто хиляди долара. Да кажем, че толкова струва мълчанието ми. Ако ги пратиш, ще забравя за тази история с Рики и гейекскурзията и никой в Бейкърс, Айова, никога няма да разбере за това. Жена ти, децата ти, баща ти и останалите от твоето богато семейство никога няма да научат за Рики. Ако не изпратиш парите, ще залея градчето ти с копия от твоите писма. Това се нарича изнудване, Куинс, и аз съм те хванал натясно. Знам, че е жестоко и престъпно, но не ми пука. Трябват ми пари, а ти ги имаш.“

Бийч спря и погледна колегите си за одобрение.

— Прекрасно е — каза Спайсър, който вече мислено харчеше парите.

— Много жестоко — каза Ярбър. — Ами ако се самоубие?

— Не ми се вярва.

Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.

Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната обява:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.

Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.

Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.

Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.

Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.

Вътре беше по-добре уредено от повечето държавни училища. Имаше стаи с климатик, чисто кафене, зали за фитнес, билярд и карти, игрища за баскетбол и волейбол, писта за бягане, библиотека, църква с дежурен свещеник, психолози и неограничени часове за посещение.