Джон Гришам - Признанието

— Не може да го направи — каза губернаторът.

— Напротив. Изпратил е копие от иска до обвиняемите, както и до всички вестници в щата.

— Аз имам имунитет.

— Така е, но Флак все пак ще те съди.

Бари се отпусна на един стол и се почеса по главата. Нютън затвори очи и промърмори нещо под носа си. Уейн гледаше лаптопа с отворена уста. Един лош ден току-що се бе превърнал в кошмарен.

Кийт седеше в своя кабинет в църквата, сключил ръце на тила си. Беше качил краката си на бюрото и не сваляше очи от тавана. Чувстваше се ужасно объркан. На няколко пъти през последните дни се мъчеше да се отдаде на семейството и работата си, но приятните мисли бързо отстъпваха място на притесненията, че Травис Бойет все още е на свобода. Кийт непрекъснато си повтаряше, че не е помогнал на Травис да избяга. Той вече обикаляше улиците на Топика, след като властите му бяха позволили да се завърне в обществото. Бойет сам бе взел решението да напусне Анкър Хаус и да наруши условията на освобождаването си. Кийт просто се бе съгласил да стане негов шофьор. Той обаче не спираше да се измъчва от угризения, че е направил нещо нередно.

За да се откъсне от Бойет, пасторът свали крака от бюрото и се загледа в компютъра. На екрана се виждаше уебстраницата на канзаската група „Американци против смъртното наказание“. Кийт реши да се присъедини към нея. Плати двайсет и пет долара и стана един от трите хиляди нейни членове. Сега щеше да получава електронен бюлетин, месечно списание с най-актуалните новини и други периодични известия. Групата се събираше веднъж годишно в Уичита. Следваха повече подробности. Като се изключеше църквата, Кийт за пръв път се приобщаваше към някаква организация.

От любопитство пасторът разгледа сайтовете на подобни групи в Тексас. Имаше множество такива. Кийт бе слушал за някои от тях в новините по телевизията. Активистите вдигаха доста шум около случая с Донте — „Студенти против екзекуциите“, „Тескаска мрежа за мораториум“. „Тексас срещу законните убийства“, „Тексасци за алтернативни наказания“. Едно от познатите имена гласеше: „Фокус върху смъртните присъди“. Кийт влезе в уебсайта им и остана възхитен. Таксата беше само десет долара. Той плати с кредитната си карта и се записа. Вече не мислеше за Бойет.

Най-голямата и най-стара организация се казваше „Да спрем екзекуциите в Тексас“. Членовете й не само публикуваха подробни материали по темата, но призоваваха за промяна в законодателството и създаваха групи за подкрепа на затворници, очакващи смъртното наказание. Освен това събираха пари за защитата им и си сътрудничеха с други структури в страната. Кийт се впечатли най-силно от факта, че организацията подкрепя както семействата на осъдените, така и тези на жертвите. Тя имаше петдесет хиляди членове и годишен бюджет от два милиона. Всеки можеше да се присъедини срещу скромна такса. Без да се колебае, Кийт плати сумата.

След като похарчи шейсет долара, пасторът се почувства като истински активист срещу смъртното наказание.

Изведнъж телефонът иззвъня и наруши тишината. Шарлот Джънгър съобщи:

— Търси ви някаква репортерка. Мисля, че е добре да говорите с нея.

— Откъде е?

— От Хюстън. Май няма да се предаде лесно.

— Благодаря. — Той прие обаждането. — Отец Кийт Шрьодер.

— Мистър Шрьодер, казвам се Елайза Кийн и работя за „Хюстън Кроникъл“. — Гласът й беше мек и спокоен, а акцентът й приличаше на носовия изговор в Слоун. — Имам няколко въпроса относно Травис Бойет.

Кийт си представи най-лошото. Сензационни заглавия, скандали, белезници, затвор.

Пасторът помълча достатъчно дълго, за да убеди мис Кийн, че се е обадила на правилното място.

— Добре — заяви накрая той.

Какво друго му оставаше? Не смяташе да отрича, че познава Бойет. За секунда се поколеба дали да не затвори, но подобна реакция само би влошила нещата.

— Съгласен ли сте да запиша интервюто? — попита любезно тя.

Да. Не. Нямаше представа.

— Да — отвърна Кийт.

— Чудесно. Така ще бъда по-точна. Само секунда. Сега диктофонът е включен.

— Добре — заяви Кийт. Трябваше да спечели време. — Мис Кийн, не говоря често с репортери. Как ще докажете, че наистина работите за „Хюстън Кроникъл“?

— Имате ли компютър?

— Да.

— Веднага ще ви изпратя автобиография. Ще приложа и снимка. Направена е пред кантората на Роби Флак миналия четвъртък, преди той да напусне Слоун. На нея се виждат четирима души. Единият мъж носи тъмно сако и риза с бяла якичка. Предполагам, че сте вие.