Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Джафи сложи ръка върху устата на Хаум, забивайки пръсти в лицето на виетнамеца, и така пресече вика му. Хаум започна да се гърчи в хватката му, опитваше се да го ухапе по ръката, като през цялото време го риташе по краката, но меките му подметки по никакъв начин не можеха да засегнат силните мускули на Джафи.

— Млъквай! — изръмжа Джафи и злобно разтърси виетнамеца.

Чу се тихо изпукване, като че се пречупи пръчка. Лицето на Хаум изведнъж се отпусна и започна странно да се полюшва върху шията му. Джафи видя, че очите му се подбелиха и усети как коленете му се отпуснаха. Откри, че държи виетнамеца за лицето и той вече е престанал да се държи на краката си.

Внезапно паникьосан, Джафи пусна Хаум. Той се свлече покрай стената и се просна на пода като кукла, чийто талаш е изтекъл отнякъде.

Видя струйка яркочервена кръв да се стича от полуотворената уста на Хаум. Коленичи до виетнамеца и леко го докосна.

— Хей… Хаум! Боже! Какво ти е?

Тогава потрепери и се изправи.

Изведнъж усети с цялата яснота в какво тежко положение бе изпаднал.

Хаум бе мъртъв и той го бе убил!

С лудо тупкащо сърце Джафи се взираше в свитото тяло на Хаум. Първата му реакция бе да повика помощ. Тръгна към телефона, но спря, намръщи се и поклати глава.

Никой вече не можеше да помогне на Хаум. Той бе мъртъв. Сега не беше моментът да мисли за него, а за себе си.

Погледна стълбата, подпряна на стената. Щом видеха дупката, полицаите щяха да се усъмнят, че там е имало нещо скрито. Ще си спомнят, че тази къща някога е била на Май Чанг, любовницата на генерал Нгуен Ван То. Няма да им трябва много време, за да стигнат до заключението, че диамантите на генерала са били скрити в стената.

Джафи се приближи до тялото на Хаум. Внимателно го огледа. Забеляза, че кожата около устата му е насинена. Тези издайнически белези изключваха всякаква възможност да се каже, че той просто е паднал от стълбата.

Ами ако кажеше на полицията, че е спипал Хаум в момента, в който той е отмъквал диамантите, че Хаум го е нападнал и по време на борбата случайно е бил убит? Една такава история можеше да го отърве от обвинение в убийство, но тя означаваше да се откаже от диамантите, а и оставаше рискът да го тикнат в затвора.

Точно в този момент Джафи реши, че какъвто и да е рискът, той ще запази диамантите. Като взе това решение, паниката изчезна и той започна да разсъждава по-ясно.

Ако можеше да се промъкне в Хонконг с диамантите, можеше да изчезне без особени трудности. Щеше да бъде много богат. Можеше да започне нов живот. С парите, които щеше да вземе от диамантите, можеше да прави каквото си поиска. Но ключовият въпрос беше: как да стигне до Хонконг?

Наля си едно голямо уиски, изпи половината, запали цигара и довърши питието.

Човек не може да си замине от Виетнам, когато му дойде наум, припомни си той. Властите заплитаха всеки, който искаше да пътува, в мрежа от ограничения и безброй изисквания. Първо трябваше да се получи изходна виза, а това можеше да отнеме около седмица. След това трябваше да се попълнят формуляри във връзка с валутата. Трябваше да се подадат снимки. Едва ли можеше да се надява да се измъкне за десет дни, а през това време какво ли щеше да стане с тялото на Хаум?

Внезапен звук прекъсна мислите му и той замръзна, с туптящо сърце. Някой чукаше на задната врата!

Остана неподвижен, почти не дишаше, напрегнато се ослушваше.

Последва още едно леко почукване и той чу, как задната врата изскърцва и се отваря.

Обзе го паника и той прескочи тялото на Хаум, за да стигне до кухнята, като затвори след себе си вратата на дневната.

Донг Хам, готвачът, се бе изправил на най-горното стъпало и предпазливо надзърташе през полуотворената врата на кухнята.

Двамата мъже се гледаха.

Донг Хам изглеждаше много стар — кафявото му лице представляваше мрежа от бръчки, като намачкан пергамент. Рядката му бяла коса стърчеше на кичури във всички посоки от кокалестия му череп. И от брадата му стърчаха кичури бели косми. Носеше черно сако с висока яка и черни панталони.

Дали беше чул вика за помощ на Хаум? — почуди се Джафи. Възможно беше да го е чул, защо иначе е дошъл тук? Той никога не влизаше в къщата. Неговото място бе готварницата от другата страна на двора, но сега той се канеше да влезе и Джафи бе сигурен, че ако не беше реагирал така бързо, старецът щеше да се намъкне и в дневната.

— Какво има? — попита Джафи, давайки си сметка колко прегракнало звучи гласът му.