Дик Франсис - Фаворит

Пит ми помогна да яхна Лъч и мигом се оказах на тесния му гръб. Махнах на Кейт, която стоеше до перилата на парадния ринг, и поех в лек тръс към стартовата позиция.

Наблизо бързо мина Дейн и обърна глава към мен.

— Да пукнеш — каза със студен поглед той, като дръпна юздите на коня си, за да ме отмине и да не мога да отвърна. Оставих го. Или беше пийнал повече, или съвсем не; и в двата случая не можех нищо да направя.

В гонката участваха единайсет бегачи. Обикаляхме в кръг, докато помощникът на мъжа, който обявяваше старта на състезанието, проверяваше и затягаше подпръгите, докато най-сетне дадоха сигнал за готовност. Сенди поиска разрешение да слезе от коня, за да затегне седлото си, което бе мръднало малко встрани. Онзи му даде разрешение, като погледна часовника си и каза на Сенди да не се мае много. Този мъж най-много от всичко мразеше да забавя стартирането и се заяждаше и за най-малките подробности и закъснения.

Сенди разкопча подпръгите, нагласи седлото и ги стегна отново. Зяпах към него, вместо да се съсредоточа изцяло върху Лъч, така че това, което стана, беше изцяло по моя вина.

Един помощник плесна под носа на коня ми белия флаг, с който трябваше да сигнализира, че всички са готови за старт.

Моят скачач — новобранец очевидно — се стресна и се вдигна на задните си крака като циркаджийски кон, извъртя се и ме хвърли на земята. Паднах почти на гръб, размахвайки крака и ръце, и видях как Лъч вдига копита и се спуска напред по пистата.

Няколко секунди лежах, докато си поема дъх, а Сенди дойде да ми подаде ръка, като се смееше и правеше гадни намеци за внезапното ми срутване.

Внезапно ме обхвана изключително странна сънливост и сетивата ми започнаха да ми правят фантастични номера. Както лежах под пролетното слънце, усетих как дъжд шиба лицето ми. Натъртено, но не наранено, тялото ми бе обзето от пристъп на страшна болка. Изглежда, в съзнанието ми се смесиха минало и настояще и две съвсем различни събития някак ставаха по едно и също време.

Зяпнах лицето на Сенди. Това беше познатата беззъба усмивка, защото изкуствените предни зъби бяха махнати за по-сигурно; изражението му бе безгрижно весело. Слънцето обливаше лицето му в светлина. И същевременно видях същото това лице, наведено към мен в шибащия дъжд с жестоки очи и мрачно стисната уста. Чух глас, който казваше: „Ти, досадно копеле, може би ще се научиш да си гледаш работата.“ Протегнах инстинктивно ръка към бузата си, за да се предпазя от стоварващия се ритник…

Погледът ми се проясни и концентрира. Сенди и аз се гледахме право в очите един друг, като че ли тук се водеше битка. Той отпусна ръката, протегната да ми помогне, и дружелюбната физиономия се смъкна от лицето му с ловкостта на актьор, който вече си е изиграл ролята.

Усетих, че още държа ръката си на бузата. Пуснах я надолу, но жестът беше достатъчно красноречив. Бях си спомнил какво се бе случило при препятствието в Бристол и Сенди го разбра.

Силата се върна в крайниците ми и скочих на крака. Отговорникът по старта погледна с едва скривана досада часовника си и попита дали всичко е наред. Отвърнах, че да, и се извиних, че забавям гонката. Някъде надолу по хиподрума някой бе хванал Лъч и сега го връщаха към стартовата вратичка.

Сенди, който очевидно не бързаше да яхне коня си отново, стоеше пред мен.

— Не можеш да докажеш нищо — каза той, като леко изфъфли заради свалените протези, — никой не може да ме свърже с Пен.

— Флетчър — казах веднага.

— Той ще си държи устата затворена — каза Сенди убедено. — Братовчед ми е.

Състезателната авантюра на чичо Джордж очевидно не е била вдъхновена само от възможността да се закупи един скапан букмейкърски бизнес. Дадох си ясна сметка, че съществуването на лесно завербуван съюзник от жокеите може би бе истинският фактор, който го е накарал да купи впоследствие и „Л. С. Пърт“.

Наум минах останалите членове на бандата.

— А Фидлър? — предположих след къса пауза.

— За него съм глас по телефона. Глас, наречен Смит. Той не ме познава — каза Сенди.

Временно се предадох. После го запитах:

— Защо все пак го направи?

— Пари. За какво друго? — каза злобно, очевидно смятайки въпроса ми за глупав.

— Защо тогава сам не „задържаше“ конете? Защо позволяваше на Джо да събира тлъстите хонорари?

— Веднъж-два пъти съм го правил. — Сенди очевидно беше готов да обяснява. — Комендантите ме хванаха при втория и получих един през зъбите. Видях червения сигнал, приятел. Вместо мен предложих на шефа да пробва малкото копеле Джо. Нека той си загуби разрешителното, а не аз, казах му. Но имай предвид, че всеки път, когато забавяше някой кон, получавах добър процент от залаганията.