Дик Франсис - Фаворит

Заговори с внезапна болка.

— Защо го направи? Не можа ли да ги оставиш на мира? Защо разруши дома ми? Знаеш колко ги обичах. Не мога да те гледам, мразя те толкова много…

Преглътнах и се опитах да докарам малко слюнка в пресъхналата си уста.

— Помниш ли децата, които трябваше да бъдат водени на училище с един специалист по джудо, за да бъдат в безопасност? — успях да кажа накрая.

Но Кейт гледаше с празен поглед, като че ли не бе чула нищо.

— Ти си най-голямото животно, което съм срещала, и макар че направи невъзможно да те забравя, никога няма да мисля за теб без… без… — гърлото й се сви конвулсивно, като че ли щеше да й прилошее. Обърна се рязко и несигурно закрачи към голямата главна врата, водеща на улицата.

Посрещнаха я блясъци на светкавици от фотоапаратите и видях как неуспешно се опитва да скрие с ръка лицето си. Уязвимостта и самотата, излъчвани от фигурата й с приведени рамене, плачеха за утеха и аз, човекът, който най-много би искал да й я даде, нямаше да бъда допуснат. Наблюдавах я как забързано минава между питащите репортери и се мушва в една кола под наем, която я чакаше.

Потеглиха. Зяпах тъпо след тях.

Тогава осъзнах, че до лакътя ми стои Лодж и ми говори от няколко секунди. Не чух и дума от това, което ми каза, после стана ясно, че очаква отговор.

— Извинете — промълвих. — Какво казахте?

— Не беше много важно. — Лодж погледна към вратата, откъдето бе излязла Кейт и въздъхна. — Вижте, след известно време ще почне да вижда нещата по-разумно, когато отново е в състояние да мисли спокойно. Чух повечето неща от това, което ви каза… но не трябва да се чувствате виновен, че чичо й се е впуснал в престъпление.

— Ако знаех… — спрях се на ръба да не изтърва „със сигурност“. — Ако знаех, че Джордж Пен е Клод Тивъридж, щях да направя нещата по друг начин.

— Нещата се развиха добре за семейство Пен, смятам — обади се отново Лодж. — Бързият край има своите предимства.

В тона му имаше скрит смисъл и разбрах, че той подозираше какво е участието ми в смъртта на чичо Джордж. Няколко пъти по-рано беше отбелязвал, че отсъствието ми от Брайтън в момента на крайния успех беше нещо нетипично, и бе изказал възпитан скептицизъм по повод оправданието ми, че съм бил много разтревожен за коня си. Беше изтъкнал, че когато е слушала радиообмена между хората на „Марконикарс“, брайтънската полиция е дочула слабо измърморване (неразбираемо), единствен изстрел и нищо повече. Те не са могли да разберат какво се е случило в последния момент, защо микрофонът е бил изключен и защо в стената са открили един куршум, и са стигнали до заключението, че чичо Джордж е пробвал стария си револвер дали е наред. Този изстрел обаче ги е накарал да забързат към сградата на „Марконикарс“.

— Може би сте прав — казах с безразличие на Лодж. Веждите му трепнаха, той се усмихна и смени темата.

— Тази седмица шофьорите от фирмата застават пред съда. Трябва да сте там, за да свидетелствате, предполагам — каза ми той.

— Да — отвърнах, като бъдещият ангажимент никак не ми харесваше.

Всички шофьори, които ме преследваха, се бяха разтревожили от изстрела и от последвалата тишина по радиостанцията. Някои бяха започнали да се оттеглят към Брайтън, други бяха отпрашили към Лондон, а един или двама бяха оставили колите си и тръгнали пеш. Но сравнително бързо всички бяха заловени, защото след указанията, които бях дал на Лодж, полицията бе започнала да слага бариери по шосетата, докато все още слушаха указанията на чичо Джордж. Сега шофьорите бяха изправени пред обвинения от изнудване и тежки телесни повреди до убийство.

Бележките, открити в кабинета на чичо Джордж в твърда папка, надписана с отровен хумор „Бележки за човешки жертвоприношения“, свидетелстваха, че Джо Нантуич е бил намушкан с нож от човека, който носеше моята вратовръзка.

Сега също се изясниха и мотивите на чичо Джордж. Опазването на стария начин на живот в лукс беше нещо непосилно за следвоенния му приход и вместо да изправи леля Деб пред действителността или сам да я посрещне, постепенно беше изразходвал целия си капитал. С последните средства беше закупил „Марконикарс“ и започнал престъпната си дейност. Беше ръководил всичко чрез Фидлър и никога не бе виждал със собствените си очи грубите и отблъскващи резултати от заповедите си. Съмнявам се, че зловещите му нареждания са му изглеждали по-реални, отколкото действията на примитивните варвари, които бе изучавал толкова дълго.