Дик Франсис - Фаворит

— Знае ли човек? — каза полицаят.

Отново запалих колата и изминахме още няколко километра в мълчание. Мразех да предизвиквам скептицизма му, защото някъде дълбоко в себе си вярвах, че съществува още един враг; почти бях уверен, че в „бялото петно“, което все още съществуваше в паметта ми, знаех кой е той.

Когато накрая се опитах да му обясня това, той се отнесе по-сериозно, отколкото очаквах. И след няколко минути размисъл се взря напрегнато в мен.

— Може би подсъзнанието ви не позволява да си припомните за този ваш враг, защото го харесвате?

Оставих Лодж в Мейдънхед и продължих за Котсуолдс.

Като влизах в старата каменна къща, където децата шумно тупуркаха през хола, запътили се да пият чай, имах усещането, че отново се завръщам в нормалния свят. Сила слизаше от горния етаж, прихванала с ръце купчина летни рокли и дрехи на Поли; отидох към края на стълбите, за да я посрещна, и я целунах по бузата.

— Джоан и аз ще трябва да удължим всички тези неща — каза ми тя, посочвайки дрехите. — Поли расте с цели педи.

Последвах я във всекидневната и се разположихме на килимчето пред огнището, където неотдавна бе запален огън.

— Всичко свърши, нали? — попита Сила, като остави дрехите от скута си на земята.

— Да, така мисля. — Доста неща бяха свършили.

Разказах й за съдебната анкета и присъдата.

— Само заради Бил онзи Джордж Пен беше разкрит. Бил не загина напразно.

Дълго време не отговори нищо и забелязах как жълтеникавите пламъчета проблясваха в сълзите, събиращи се в очите й. После тя подсмъркна и разклати глава, за да се освободи от мислите за миналото.

— Да отидем да пием чай с децата — предложи.

Поли искаше да й залепя спуканата гума на велосипеда. Хенри каза, че разработвал нови гамбити в шаха, и попита бих ли искал да играя с него след чая. Уилям ме целуна шумно и ми набута омекнал плод в дланта като подарък. Отново бях у дома.

Почти непоносимото чувство, че завинаги съм загубил Кейт, ставаше малко по-леко с минаването на дните. И все пак тя не излизаше от ума ми. Когато се събуждах сутрин, болката се втурваше, за да развали деня ми; когато заспивах, започвах да сънувам как бяга от мен по някакъв безкрайно дълъг тунел. Мислех, че не е много вероятно да я видя отново, и се опитвах да свикна с тази мисъл.

После, седмица след привършване на съдебното дирене за чичо Джордж, отидох да яздя на състезанията в Банбъри и Кейт беше там. Беше облечена в морско тъмносиньо и около очите й имаше големи тъмни кръгове. Лицето й изглеждаше бледо и спокойно и изражението й не се измени, когато ме видя. Бе застанала пред стаята за претегляне и ми заговори, щом се приближих.

— Алън, мисля, че трябва да ти се извиня за това, което ти казах онзи ден — думите очевидно й струваха усилие.

— Няма проблем — отвърнах.

— Не… не е така. Мислех си за това, което каза, за децата, принудени да отиват на училище със специалист по джудо… и разбрах, че чичо Джордж е трябвало да бъде спрян. — Тя млъкна за момент. — И не е твоя грешка, че леля Деб почина. Съжалявам, че тогава ти казах така. — Въздъхна, като че ли бе изпълнила непосилно тежко задължение.

— Дали би толкова път само за да ми кажеш това? — попитах.

— Да. Тревожеше ме, че бях толкова несправедлива.

— Скъпа моя, чудесна Кейт — казах и мракът от миналата седмица започна да се пръсва като сутрешна мъгла, — бих дал всичко възможно да не беше чичо ти Джордж, повярвай ми. Погледнах я отблизо. — Изглеждаш много слаба. Яла ли си нещо днес?

— Не — отвърна едва чуто.

— Трябва да обядваш — казах и като не й дадох възможност да откаже, я хванах за ръка и я поведох бързо към снекбара. После я гледах как се храни, отначало бавно, но после с нарастващ апетит, докато по страните й изби малко цвят и се долови слабо ехо на предишната й веселост в начина, по който се държеше.

Заемаше се с второто си парче горещ пай с дивеч, когато каза с дружелюбен тон:

— Бих желала и ти да хапнеш нещо.

— Ще яздя — отвърнах.

— Да, знам. Видях във вестника. С Лъч, нали? — попита тя между две хапки.

— Да — отвърнах.

— Ще внимаваш, нали? Той не скача много добре, казва Пит.

Погледнах я с възторжено учудване и тя силно почервеня.

— Кейт! — възкликнах.

— Ами… мислех, че никога няма да ми простиш за отвратителното ми държане. Прекарах най-гадната седмица в живота си, като съжалявах за всяка казана дума. Но накрая се съвзех. Опитах се да си внуша, че ще съм много щастлива, ако повече не те виждам, но вместо това ставах все по-нещастна. Аз… аз мислех, че няма да искаш да ме видиш още веднъж след Брайтън. Реших, че ако искаш да разбереш колко съжалявам, трябва да дойда и да ти кажа, а след това да видя как… как ще реагираш.