Дик Франсис - Фаворит

Продължи известно време да измисля по какъв начин би трябвало да бъда убит, докато стана ясно, че мозъкът му вече не е съвсем наред.

Внезапно реших, че съм слушал достатъчно. Отворих широко вратата, натиснах с пръст ключа и запалих лампите. Изведнъж стаята бе обляна в ярка светлина.

Мъжът на бюрото се обърна рязко и ме зяпна.

— Добър вечер, чичо Джордж — казах тихо.

Очите му бяха изпълнени със злоба. Безгрижното изражение бе изчезнало, скритата му личност беше излязла наяве и бе агресивна и дива като на всеки крокодил. Ако се съдеше по външните закръглени контури и провинциалния джентълменски костюм, това все още беше забавният чичо Джордж на Кейт, човекът, пишещ за детски издания, водещ съпругата си на матинета, но лицето принадлежеше на онзи, който бе забил нож в Джо Нантуич и насъскваше кръвожадната тълпа да ме разкъса.

Ръката му се плъзна по бюрото и грабна револвер. Беше голямо, старомодно оръжие, неугледен, но достатъчно смъртоносен и насочен право в гърдите ми. Решително гледах чичо Джордж в очите, а не в черното дуло на револвера. Пристъпих крачка напред.

Това беше моментът, в който залагах на карта безопасността си.

Чичо Джордж се колебаеше.

Видях проблясъка, отрезвяването. Въпреки всичките си грехове, въпреки ужаса, който сееше върху живота на другите, лично той никога не бе извършвал насилствен акт. Когато ми предаде заплашителното предупреждение по телефона същата сутрин, в която се готвех да гостувам в дома му, ми каза, че не обича да наблюдава насилие; и въпреки това, или може точно заради това, той изпитваше удоволствие да изучава жестокостите на примитивните нации, поне така смятах. Помислих си, че е от този вид хора, които обичат да наблюдават жестокости, които никога не биха извършили сами. И сега, въпреки гнева му към мен, не бе в състояние да ме убие на момента, така — лице в лице.

Не му дадох време да се опомни. Една бърза крачка и бях вече хванал китката му. Опита се да стане. Намери твърде късно сили да убие и натисна спусъка; куршумът безцелно се заби в стената. Извих със сила ръката му встрани и измъкнах револвера от дланта му. Мускулите бяха меки и слаби, а освен това не знаеше и да се бие.

Тласнах го обратно на стола, като му изкарах въздуха с юмрук, после се наведох и изключих микрофона. Безпокоях се, че полицията или таксиметровите шофьори биха могли да чуят това, което щях да кажа.

Чух прошумоляване, когато разтварях палтото му. Пребърках го. От един вътрешен джоб измъкнах парченце кафява хартия и го разгърнах на бюрото. Старецът се мъчеше да поеме дъх и не се опита да ме спре. Прочетох това, което бе написано там.

Адресът на Джо.

Обърнах го. В единия ъгъл от другата страна бяха небрежно надраскани, като че ли някой не беше сигурен в правописа и бе използвал най-близкото парче хартия, следните думи:

Чичен Итца

Чичен Итса

Читсън

Не пилета, не Чичестър. Чичен Итца. Бегло си спомних, че бях чувал това име и преди. Мисля, че беше име на някакъв император; за мен нямаше никакво значение. Но заради тези думи Джо бе умрял. Оставих листчето на масата и реших, че полицията може би ще го намери за нужно.

Истерията бе напуснала чичо Джордж. Внезапно заприлича на болен и стар човек, чието време бе изтекло. Не чувствах състрадание към него; но не състраданието към чичото на Кейт ме бе довело в „Марконикарс“, а именно любовта към Кейт.

— Полицията ще бъде тук след по-малко от десет минути — казах, като се опитвах да говоря бавно и разбрано. Той се размърда в стола и направи безпомощен жест с пухкавите си ръце. — Те слушаха какви ги говорехте по радиостанцията — продължих.

— Двайсет и трети? — очите на чичо Джордж се разшириха и в гласа му се долови следа от гняв. — Двайсет и трети не отговори на последните ми няколко повиквания.

— Ще бъдете обвинен в подстрекателство към убийство — кимнах. — Най-малкото, доживотен затвор.

Спрях за миг.

— Помислете — казах натъртено, — помислете за съпругата си. Вие сте направили толкова много за нея, за да продължи да живее луксозно, както е била свикнала, нали? — Само предполагах, но сега чувствах, че сигурно е така, а той не се опитваше да отрича.

— Твърде дълго сте я предпазвали от действителността — продължих. — Какво ще й причините, ако ви арестуват и съдят, а може би и обесят?

Или на Кейт, прибавих безнадеждно на себе си.

Чичо Джордж ме слушаше и гледаше и бавно погледът му падна на револвера, който държах в ръка.