Дик Франсис - Фаворит

Обиколих полицейския участък, докато намеря подходящо тихо местенце на стотина метра разстояние. После спрях близо до бордюра. Включих мигащите светлини и вдигнах прозорците. Радиото продължаваше да пращи и мъжът със съскащия глас не можеше вече да сдържа гнева си. За сетен път чух как отказа на молбата на Флетчър да им позволи да стрелят, ако ме забележат. После с гадна усмивка затръшнах вратата и закрачих към участъка.

Спомних си, че офисът на „Марконикарс“ беше на разстояние около километър от мястото, където се намирах сега. Вървях, почти подтичвах, като междувременно се оглеждах за телефон. Уличните лампи светнаха и крушките бледо заблестяха в настъпващата нощ.

Червената телефонна кабина, поставена пред пощенски клон, беше осветена отвътре и макар разумът да ми подсказваше, че в момента не съм в опасност, инстинктът ме караше да се крия на тъмно. Съскащият глас очевидно не се бе отразил добре на нервите ми.

Макар да знаех, че оттук не могат да ме забележат от офиса на „Марконикарс“, с усилие на волята влязох в телефонната будка. Помолих централата да ме свърже с полицейския участък в Мейдънхед и незабавно се обади дежурният сержант. Каза ми, че инспектор Лодж си е тръгнал преди час, и след малко настояване ми довери домашния му номер. Благодарих му и окачих слушалката.

Като треперех от бързане, набутах още монети в автомата и помолих оператора за новия номер. Звъня дълго. Сърцето ми се смъкна в гащите, защото, ако не намерех Лодж, губех възможност да се справя с „Марконикарс“, както ми се искаше. Накрая някой вдигна слушалката. Женски глас.

— Инспектор Лодж? Секунда, да погледна дали е тук.

Кратка пауза и накрая се обади познат глас.

— Господин Йорк?

Обясних му накратко какво се бе случило.

— Оставих таксито на стотина метра от градското полицейско управление тук. Бих искал да звъннете на полицията в Брайтън и да откриете някой отговорен човек, който би се заел с проблема. Кажете им да слушат внимателно радиостанцията в таксито. По нея говори приятелят ни със съскащия глас и дава указания на шофьорите как да ме убият. Мисля, че това ще е достатъчно, за да се справят с „Марконикарс“ веднъж и завинаги. Един от шофьорите, който ме преследва, се казва Флетчър. Същият караше конския фургон край Мейдънхед и същият опъна металната жица, когато паднах в Бристол. Спомних си за това. Може би е извършил същото и за Бил Дейвидсън, не мислите ли?

— Да, може би е така. Къде се намирате сега? — попита Лодж.

— В една телефонна кабина — отвърнах.

— Добре, върнете се в таксито и чакайте, докато звънна на полицията в Брайтън. Наистина не разбирам защо лично не отидете там и не им обясните от първа ръка случилото се.

— Мисля, че ще има повече тежест, ако съобщението дойде чрез вас. Освен това… — прекъснах, защото нямах намерение да обяснявам на Лодж какво точно щях да свърша след разговора ни. — Също така кажете на брайтънската полиция — допълних, — че няма да бъда в таксито. Имам да проведа още няколко телефонни разговора… хм. Трябва да се обадя на Сила, че ще закъснея, и подобни неща. Но вие няма да се бавите, нали? Господин Клод Тивъридж няма да говори вечно, особено след като се стъмни съвсем.

— Веднага звъня — обеща Лодж и затвори. Направих същото и излязох на улицата.

Продължих пътя си, като пресмятах колко време има, преди Лодж да изпрати полицаи от Брайтън в офиса на „Марконикарс“. Първо трябваше да им позвъни и да им даде достатъчно подробно обяснение за това, което ставаше. После трябваше да намерят таксито, да изслушат известно време радиосъобщенията и да получават бърз запис на това, което са чули, за да бъде представено в съда като доказателство, че цялата организация е незаконна. Малко след това щяха да почнат издирването на притежателя на съскащия глас. Десет минути, ако действаха много бързо; може би по-реалното беше четвърт час.

Когато видях офиса на „Марконикарс“, се скрих внимателно в сянката на сградите, за да не ме забележат отвътре. Улицата беше почти пуста и на отсрещния тротоар кафене „Стария дъб“ беше вече затворено. През витрината можех да видя пухкавата келнерка, която уморено обръщаше старите дъбови столове върху старите дъбови маси.

Пред мен до бордюра беше паркирана малка черна кола. Погледнах я с любопитство, после се спрях, внезапно разбрал нещо. Нарочно не съобщих на Лодж чие лице свързвам със съскащия глас, макар че знаех, че трябваше да го сторя. Видът на колата му, паркирана открито на двайсетина метра от вратата на „Марконикарс“, ми даваше възможност да уредя нещата, както ми диктуваше съвестта. Вдигнах капака на колата, отвинтих горната част на делкото и мушнах чукчето в джоба си. Каквото и да се случеше, това нямаше да осигури бързото оттегляне на господин Тивъридж.