Алън Фолсъм - Претендентът

Не, Никълъс Мартин беше мъртъв. Нямаше никакво съмнение. Точно както и баща му лежеше мъртъв в ковчега пред него. Александър хвърли поглед към баронесата и тя успокояващо му кимна.

Той се обърна и отново огледа криптата — величественото, богато украсено последно ложе на предците си. Метрономът затихна и духът му се извиси, когато се замисли за тях. Той наистина беше от царско потекло — правнук на Николай и Александра. Това наистина беше неговата съдба, откакто се беше родил. Той и само той беше царевич на цяла Русия. И нищо, най-малкото пък някакъв си мъртвец, щеше да промени тази съдба.

Летище „Фулсбютел“, Хамбург, петък, 4 април, 10:10 сутринта

Ник Мартин чакаше на опашката, за да се качи на полет 1411 на „Еър Франс“ до летище „Шарл дьо Гол“ в Париж, където щеше да хване връзка за Москва. Беше използвал една от кредитните си карти, за да купи билета, което малко го притесняваше — Ребека може би беше уведомила банките, че е мъртъв, и картите бяха спрени. Но тя очевидно не го беше направила — служителят прие картата му и издаде билета, без да задава въпроси. Останалите неща се наредиха със същата лекота. Предишния ден си бе взел новия паспорт от консулския отдел на американското посолство в Хамбург. Заедно с него получи и малък пакет, в който намери мобилен телефон, зарядно устройство и бизнес виза за Русия за срок от три месеца, издадена от консулския отдел на руското Външно министерство по молба на „Лайънсгейт Лендскейпс“ — английска фирма за дизайн със седалище в Москва. Адресът му в Русия, където щеше да отседне, който се изискваше за всички руски визи, беше хотел „Марко Поло Пресня“ на Спиридоневски переулок 9 в Москва.

Мартин се чудеше какво представлява „Лайънсгейт Лендскейпс“ и дали изобщо съществува, но нямаше никакво значение, защото визата му беше одобрена. Беше получил всичко, за което беше помолил, и то за по-малко от четирийсет и осем часа. За човек, който по собствените му думи „вече беше почти безработен“, Коваленко беше свършил отлична работа.

Хотел „Балчуг Кемпински“, Москва, петък, 4 април, 1:30 следобед

Александър, Ребека и баронесата бяха седнали за обяд на една маса в ъгъла на апартамента осмия етаж на хотела, с изглед към яркия пролетен ден и оживения Червен площад. Храната беше лека — блини, червен хайвер и кафе.

Разговорът им също беше неангажиращ и се въртеше около две теми: последните стъпки около покръстването на Ребека в руската православна вяра (задължително за всяка жена, която щеше да стане императрица и да роди деца на императорската фамилия); и избора на облеклото й за сватбата и коронацията незабавно след това, а после и за бала по случай на коронацията по-късно същата вечер. И двете теми бяха важни, защото времето летеше и до въпросните събития оставаше по-малко от месец. Един от най-добрите модни дизайнери в Париж и неговият антураж щяха да се срещнат с тях след час, за да вземат мерки на Ребека и окончателно да изберат моделите.

Александър беше оставил тези решения на Ребека, баронесата и модния дизайнер. Притискаха го други неща — щяха да му вземат мерки за неговия собствен костюм за коронацията, след която трябваше да даде интервю за държавната телевизия, а накрая, в четири следобед, имаше среща с началника на кабинета на президента Гитинов в Кремъл.

Темата на срещата беше държавният протокол и разпределението на задълженията, затова тя имаше едновременно политически и обществен характер. Русия никога не беше имала цар, който да е най-вече представителна фигура, и Александър знаеше, че поради внезапната му масова популярност Гитинов иска да му стегне юздите и да се увери, че той не възнамерява да превърне тази популярност в реална власт. Гитинов не искаше да го направи лично, защото твърде добре осъзнаваше политическата мощ на триумвирата, който беше върнал монархията, но щеше да използва началника на кабинета си, за да изясни на Александър точно докъде се простират границите на правомощията му. Или по-просто казано, щеше да му обясни в какво се състоят служебните му задължения — конституционният монарх е изразител на общественото мнение, церемониален домакин за държавните глави и симпатичен представител на новата Русия както у дома, така и зад граница. И толкова. Точка.

Александър презираше тази роля, но беше напълно готов да я изиграе, поне за известно време, докато разпростре влиянието си достатъчно, за да започне да изгражда основите на реалната си власт. А след това, бавно и на внимателно изчислени фази, щеше да започне да играе все по-активна роля — първо в политиката, а после и в армията. Идеята беше да създаде всенародна визия за национално величие, в която той да бъде незаменим център. До три години парламентът вече нямаше да смее да предприеме никакви сериозни действия, без да се консултира с него. До пет години щеше да притежава повече реална власт от президента, който щеше да заеме неговото място на представителна фигура; до седем години в същото положение щяха да се озоват както самият парламент, така и генералите, които командваха въоръжените сили. След десет години пред думата „монархия“ вече нямаше да стои определението „конституционна“, а Русия и останалата част от света най-сетне щяха да разберат истинското значение на думата „цар“. Йосиф Сталин смяташе, че основният проблем на Иван Грозни е бил в това, че не е бил достатъчно „Грозни“, т.е. страшен. Александър нямаше да има такъв проблем. Ръцете му вече бяха изцапани с кръв, но той беше готов за още. Баронесата го беше подготвяла за това още от дете.