Алън Фолсъм - Претендентът

— Не се иска толкова голямо въображение.

Коваленко го изгледа вторачено, изчака един сервитьор да се отдалечи и кимна.

— Прав си, така е. — После се наведе напред и сниши глас: — Използвани са сложни експлозиви, а детонаторът е руски. Разследването се води тайно. Но това все още не означава със сигурност, че Александър го е направил или е заповядал да го направят.

— Ако беше видял очите му на онзи мост, когато се опита да ме убие, ако беше видял ножа и начина, по който го размахваше, щеше да разбереш. Той губи и малкото контрол над себе си, който е имал. Разбрахме го още когато видяхме трупа на Дан в реката. Когато видяхме какво е направил с Вабр. Или с Лосберг в Цюрих.

— И ти се страхуваш, че в някакъв момент тази лудост ще се обърне срещу сестра ти?

— Да.

— Тогава, товарищ, ти си прав. Трябва да направим нещо.

Катедрала „Св.св. Петър и Павел“, параклис-крипта „Св. Екатерина“, Санкт Петербург, Русия, четвъртък, 3 април, 11:00 сутринта

Александър и Ребека, със запалени свещи в ръце, стояха до президента Гитинов и испанския крал Хуан Карлос, докато патриарх Григорий II водеше тържествената погребална служба. Отляво на тях в богато украсения параклис стояха трите големи дъщери на Питър Китнър със съпрузите си. Освен тях имаше и няколко свещеници, които помагаха на патриарха, и баронесата — облечена в черно и забулена с воалетка. Не беше поканен никой друг. Службата беше частна.

Пред тях лежаха три покрити ковчега, в които бяха положени останките на Питър Китнър, сина му Майкъл и съпругата му Луиза, братовчедката на Хуан Карлос.

— Дори след смъртта, Господи, Пьотр Михайлович Романов връща величието на руската земя и душа.

Думите на Григорий II отекваха от позлатените колони и величествения мраморен под на криптата, където се съхраняваха и останките на прадядото на Александър, убития цар Николай, съпругата и три от децата му. Прочутата крипта беше последен дом за всички руски монарси от Петър Велики насам и сега, с решение на руския парламент, Питър Михайлович Романов Китнър и семейството му също получиха правото да почиват тук, макар че така и не беше успял да седне на трона.

— Дори след смъртта, Господи, духът му е жив.

„Дори след смъртта“ — баронесата тънко се усмихна зад воала си. Дори след смъртта даваш още власт и доверие на Александър; може би дори повече, отколкото можеше да постигнеш приживе. Смъртта ти ще накара хората да те обикнат, дори да те смятат за светец и по този начин ти оставяш Александър като последния жив наследник на Романови от мъжки пол.

„Дори след смъртта…“

Същите думи отекваха и в съзнанието на Александър, който не следеше службата, а само безспирния ритъм на невидимия метроном в себе си, който ставаше все по-силен и тревожен с всеки изминал час. Той погледна към Ребека и видя спокойствие в изражението и погледа й. Тази ведрост дори тук, в криптата, където доказателствата за неизбежността на смъртта лежаха само на няколко метра от нея в ковчезите пред тях, го вбесяваше и допълнително засилваше увереността му, че Никълъс Мартин не е мъртъв. Изобщо не е мъртъв. А е някъде там и идва към него с неизбежността на океански прилив.

— Не! — каза изведнъж на глас. — Не!

Хората, включително и патриархът, се обърнаха да го погледнат. Александър бързо закри устата си и се прокашля, сякаш и преди беше искал да го направи, после се извърна встрани и се прокашля още веднъж.

Ник Мартин или Джон Барън — нямаше значение с какво име се представя. Мислеше си, че е свършил с него на пътеката над вила „Енкрацер“. Но не беше успял. Мартин някак си беше оцелял и продължаваше да го преследва. Идваше, за да го разкрие и по този начин да обърне Ребека срещу него.

Беше вярно. Той не се съмняваше в това. Метрономът тиктакаше все по-силно. Трябваше да изхвърли Мартин от ума си. Александър се прокашля за последен път и отново се обърна напред. Мартин беше мъртъв. Всички, които бяха участвали в издирването, бяха съгласни с този факт — Мурзин, останалите агенти от ФСО, командосите от швейцарската армия, полицаите от кантона и екипите за планинско спасяване, сред които имаше и трима лекари. Всички те бяха хора с опит, които не правеха предположения, а знаеха. Самият той сякаш беше пребродил всеки сантиметър от онази тъмна, покрита със сняг, забравена от Бога планина. Беше сигурен, те също бяха сигурни. Беше невъзможно някой да е оцелял в онази нощ, ранен, изгубил толкова кръв и подмятан от буйния планински поток. Защо да мисли, че Мартин е успял?