Андрю Грос - Синята зона

Кейт погледна към Тина. „Боже мили!“ Сърцето й едва не спря.

Тина я гледаше.

С широко отворени очи.

— О, господи, Тина! — Кейт скочи на крака и щеше да започне да крещи за сестрата. Но преди да успее да го направи, устата на Тина леко се размърда и на лицето й се появи едва доловима усмивка в знак, че я е познала.

Кейт едва се сдържаше:

— Тина, аз съм, Кейт! Чуваш ли ме? Скъпа, ти си в болница. Аз съм тук!

Тина примигна и отново й стисна ръката. После навлажни устни, сякаш се готвеше да заговори.

Кейт се наведе по-близо, ухото й беше на няколко сантиметра от устните на болната. Те леко се помръднаха и прошепнаха едва чуто една-едничка дума:

— Левкоцити…

Очите на Тина задържаха погледа на Кейт. В тях имаше искрица живот. И смях. Ъгълчето на устата й се изкриви в позната усмивка.

— Да, левкоцити — кимна Кейт. „Левкоцити!“

Тя се наведе към зеления бутон за повикване на сестрата. Тина отново стисна ръката й, като че искаше Кейт да се приближи отново. Очите й се застрелкаха наоколо, опитваше се да установи къде е, защо има тръби в ръката й, но дланта й стискаше тази на Кейт, когато промълви:

— Все още ли ги гледаш? По цял ден?

— Да — кимна Кейт сочи, пълни се със сълзи. — През целия шибан ден!

Тина премигна и прошепна:

— Кейт, трябва да имаш живот.

Права беше! Кейт можеше да го прочете в очите й. Нейната приятелка щеше да се оправи!

— Животът не е нещо неподвижно, нито нещо, което можем да притежаваме. Ние просто наемаме телата си за съвсем кратко време. Щом то изтече, трябва да ги върнем обратно.

Гласът на равина се носеше из храма. Беше петък вечер и той отслужваше възпоменателна служба. Пейките бяха заети от малцина, предимно възрастни енориаши. Кейт седеше близо до изхода, а до нея бяха Джъстин и Ем.

От погребението насам не бяха идвали тук.

Майка им беше починала преди една година.

— О, Господи, помогни ни да бъдем искрени и достойни — запя равинът. — Позволи ни чрез твоя внимателен поглед да разберем кои сме всъщност.

Той се усмихна, когато улови погледа на Кейт.

Работата й по проекта за проучване на стволовите клетки й беше предоставила няколко възможности за започване на работа на пълен работен ден. Грег се справяше в болницата добре.

Но той бе прав: един смахнат учен в семейството беше достатъчен.

Емили беше кандидатствала за по-ранно приемане в „Браун“ и възнамеряваше там да играе скуош. Тамошният треньор я искаше в отбора.

А най-добрата новина беше — Кейт се усмихна лекичко, докато слушаше молитвите, — че Тина се върна отново на работа на пълен работен ден. По време на почивките тя и Кейт си пиеха кафето заедно. Кейт й обеща, че няма да изпада в паника, когато види непознат в кафенето.

През последната година Кейт се беше мъчила да свикне с онова, което се бе случило. Носеше медальоните близо до сърцето. И двата. Сега те означаваха много повече за нея, откогато и да било. Преди няколко месеца чрез ПЗС беше получила писмо без обратен адрес. В него имаше само една картичка. Всъщност половин картичка, защото тя беше нарочно скъсана на две части. Нямаше нито ред, нито адрес.

Но думи не бяха и нужни.

От другата страна имаше изображение на златно слънце, разкъсано на две.

Нямаше нищо против. По-добре да мисли за него по този начин. Не беше нужно да го вижда. Просто й стигаше да знае, че е жив. „Трябваше да направя избор“, бе казал той. Кейт щеше да помни този избор до края на живота си. И когато се връщаше към спомена, не можеше да мисли за него другояче, освен като за свой баща. Един брадат мъж с каскет, с когото се беше виждала няколко пъти. Защото такава беше истината. Той беше неин баща. Беше доказал това. А истината беше нещо, което не можеше да крие.

Кейт запази и медальона с капачето. В чекмеджето на нощното си шкафче. От време на време го отваряше и гледаше красивото лице вътре. Грижовните зелени очи и кестенявата коса, сплетена на плитки. И Кейт осъзна колко много трябва да я е обичала, за да се откаже от нея. И колко много носи от рождената си майка в своята кръв.

Осъзнаваше го всеки ден. Дори два пъти дневно.

Те бяха свързани. Това беше нещо, което никога нямаше да бъде разрушено. Това винаги щеше да е истина.

Кейт вдигна очи. Грег стоеше в края на прохода между пейките. Беше казал, че ще дойде веднага щом може да се измъкне. Той се приближи, седна при тях и я хвана за ръката. Тя се усмихна. Той смигна и тихичко прошупша насред молитвите: