Андрю Грос - Синята зона

Другите две линейки вече бяха натоварени. Двигателите заработиха и те поеха надолу по улицата с полицейски ескорт. Двете предни коли завиха наляво. Тя беше сигурна, че поемат към медицинския център „Джакоби“, който беше само на няколко преки.

Но на кръстовището онази, в която беше Меркадо минава на червено и продължи направо по Морисън Авеню.

Кавети дойде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Какво ще стане с него? — попита го тя, щом линейката с Меркадо започна да се отдалечава сред безбройните светлини на автомобили.

— С кого, Кейт — усмихна се той многозначително. — С кого?

Тя проследи с поглед линейката, докато я изгуби. После сведе очи и разтвори пръсти. В дланта й лежеше медальонът с капаче, който й бе дал Меркадо. Той беше стар, изработен от полирано сребро с филигранна закопчалка.

„Той крие тайни, Кейт — беше й казал. — Точно както твоето слънце.“

Кейт отвори капачето.

Взря се в снимката на красива жена със светлокестенява сплетена коса и слънчеви зелени очи, които почти спряха дъха й. Кейт осъзна, че за първи път вижда майка си.

Тя се усмихна. Потисна сълзите си. Под снимката имаше гравирано име. Пилар.

На Кейт й трябваха няколко дни, преди да почувства, че отново може да го види. Това време й бе необходимо, за да се възстанови с лекарства и да си възвърне силите.

Имаше няколко срещи с полицията и ФБР, за да разкаже какво се бе случило в лабораторията. Този път им каза всичко. В съзнанието си повтори стотици пъти тези последни мигове. „Би ли могла да дръпне спусъка? А той?“ Това я натъжи. Всичко трябваше да приключи в края на краищата. Дългът на Рааб бе изплатен. Той я беше отгледал. И принадлежеше на онази част от нея, която все още имаше сълзи за него. Независимо какво беше направил.

Той беше прав. „Не можеш просто така да изтриеш двайсет години.“

Кейт и Грег се разбраха да се срещнат в едно кафене зад ъгъла до тяхната бърлога.

— Този път никакви тайни — обеща Грег и Кейт се съгласи. Не беше сигурна какво чувства. Не беше уверена дали онова, което научи от Меркадо, е променило нещо. Всичко, което Грег каза, беше:

— Просто ми дай възможност да ти покажа какво изпитвам.

„А тя какво изпитваше?“

Кейт закъсня за срещата няколко минути, защото взе метрото от Лонг Айлънд. Той все още й се струваше сладък, така както стоеше там, на вратата, с чорлавата си кестенява коса, дългото вълнено палто и шала. А беше само ноември. Кейт се усмихна — латинска кръв.

Щом я видя, Грег се изправи. Тя приближи към него.

— Ти си лек за възпалените ми очи — обяви той и се усмихна.

Кейт отвърна на усмивката му. Първия път, когато използва тази фраза, по време на втората им среща, той беше казал: „Възпаляваш очите ми.“

Грег донесе подноса с поръчката на тяхната маса.

— Малко канела?

Кейт кимна. Правеха това от години. Най-накрая успя да се научи.

— Благодаря.

Първо заговориха за най-различни маловажни неща: Фергъс, който тъгувал по нея. Разбира се, и тя тъгуваше за него. Сметката за електричеството, която този месец била висока. Една от съседките им по коридор родила близнаци.

— Как се казваш? — прекъсна го Кейт. Тя погледна в морскосините му очи. Те я гледаха с болка и малко виновно, сякаш казваха: „Кейт, това ме убива…“

— Знаеш името ми — отговори Грег. — Казвам се Концерга. Сестрата на майка ми се омъжила във фамилията Меркадо преди десет години. Тя е съпругата на най-малкия брат Боби.

Кейт кимна и затвори очи. През всички тези години беше живяла с непознат. Това бяха хора, които никога не бе чувала или срещала.

„Какво чувствам аз?“

— Кейт, кълна се, че никога не съм имал намерение да ти причиня зло — протегна се, за да я хване за ръката. — Той ми каза само да внимавам за теб. Бях изпратен тук, за да уча. В началото беше просто услуга. Не на баща ти, Кейт, кълна се, а на…

— Грег, зная това — спря го тя. — Меркадо ми каза. Той ми разказа всичко.

Всичко, което трябваше да зная.

Грег сплете пръсти с нейните.

— Знам колко сантиментално може да прозвучи, но винаги съм те обичал, Кейт. От първия ден, когато те видях. От първия път, когато те чух да произнасяш името ми. Там, в синагогата…

— Аз го обърках, нали — усмихна се Кейт и се изчерви. — Грейгорий…

— Не — Грег поклати глава. Сълзи проблеснаха в очите му. — На мен ми се стори божествено.

Кейт се вторачи в него, разплака се и вече не можеше да се спре. Сякаш всичко, което беше задържала в себе си през изминалата година — изпадането на баща й в немилост, смъртта на майка й в нейните обятия, лъжите на Рааб накрая, започна да се излива неудържимо. Грег се премести до нея на пейката и я взе в обятията си. Тя се остави на плача, защото не можеше да го сдържа повече.