Андрю Грос - Синята зона

— Кейт, ще можеш ли някога отново да ми се довериш? — Грег я притисна, отпускайки челото си на нейното рамо.

Тя поклати глава.

— Не зная.

Може би онова, което Оскар Меркадо й бе казал накрая, все пак беше променило нещо, но малко. Когато в живота му вече не остана нещо, което да защитава, той погледна нагоре към нея и каза: „Аз трябваше да направя избор.“

„Може би ние всички трябва да направим избор — помисли си Кейт. — Може би всички си имаме едно място между увереността и доверието, истината и лъжите. Между омразата и прошката.“

Една Синя зона.

— Не знам — Кейт повдигна лицето на Грег към своето. — Ще опитаме.

Той я погледна въодушевен.

— Обещай ми, че никога повече няма да крием нещо един от друг — помоли тя. — Никакви лъжи.

— Обещавам. Никакви лъжи повече.

Той я прегърна. Кейт усети силата на чувствата му в тази прегръдка.

— Кейт, моля те, върни се — умоляваше я той. — Имам нужда от теб. А мисля, че и Фергъс иска да ти каже здрасти.

— Да — кимна тя и избърса сълзите с опакото на ръката си. — Мисля, че и аз искам да му кажа здрасти.

Те си тръгнаха и излязоха навън на Второ авеню. Грег я прегърна. Кейт отпусна глава на рамото му, докато крачеха по тротоара. Всичко й беше познато. Животът им. „Манджите на Роса“, тяхната малка кръчмичка. Химическото чистене на корееца. Сякаш бе отсъствала дълго време и сега отново си беше у дома.

Когато завиха по Седма улица, Кейт се спря. Усмихна се и попита:

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш, преди да влезем вътре? Сега, когато всичко е на масата?

— На масата?

— Преди да отворим тази врата, Грег. Защото, щом я отворим, започваме отново. Кои сме ние. Къде отиваме оттук насетне. Никога няма да можем да върнем този момент обратно. Това е подарък, Грег. Възможност да обърнем страницата и да оставим миналото зад нас.

Последен шанс.

— Да, има такова нещо — Грег наведе глава. Той хвана Кейт за раменете и надникна дълбоко в очите й.

— Не съм сигурен дали съм ти казвал — закачи я той, — но всъщност мразя кучетата.

— Ето това е — Кейт вдигна рамене, а пръстите й бяха обвит около свития юмрук на Тина в частната стая. — Оттогава минаха няколко седмици. Сега работим по въпроса с доверието. Той успя заради мен, Тина. Не зная, може би всичко ще бъде наред.

Кейт помилва гладкото бледо лице на приятелката си. Клепачите на Тина помръдваха. Устата й трепкаше от време на време. Това беше нещо, с което свикнаха. През последните седмици състоянието й се бе подобрило. Вътрешночерепното налягане беше спаднало. Превръзките бяха махнати. Тръбата на апарата за изкуствено дишане също. Сега Тина дишаше самостоятелно. Точките й по скалата на Глазгоу се бяха покачили на четиринайсет. Лекарите бяха почти сигурни, че ще се събуди. След месец или още утре.

А после какво? Това беше въпросът, на който никой не можеше да отговори.

— Връщам се в лабораторията — продължи Кейт. Тя се загледа безучастно в мониторите над леглото на Тина. Постоянната жълта вълна на сърдечната дейност, данните за кръвното й налягане. — Това е хубаво усещане. Пакър ми възложи да довърша Тристан и Изолда. Двеста шейсет и четири опита, Тина. Можеш ли да повярваш? Започнахме да пишем за това. „Пи&Си Медикъл Ривю“ 73 73 Р&S Medical Review — списание, основано от студентите във факултета за лекари и хирурзи в Колумбийския университет. — Б.пр. се съгласи да го публикува. А аз дори вече работя върху дисертацията си. Най-добре е да вземеш да се размърдаш. Ако се позабавиш още малко със събуждането, ще трябва да се обръщаш към мен с „докторе“…

Кейт почувства подръпване по ръката. Просто рефлекс, бяха казали лекарите. Често се случваше. Кейт погледна. Клепките на Тина помръдваха.

Толкова много неща се бяха случили. Как би могла да й ги разкаже?

— Тина, малко е странно — продължи Кейт, загледана през прозореца, — но нямам нищо против онова, което се случи с татко. Поне свърши. По един малко необичаен начин Грег вероятно ми направи услуга. Татко получи онова, което заслужаваше. Но се запитах дали щях да го натисна? Този спусък. Ако Грег не беше дошъл. Мисля, че щях да го направя. Там лежеше баща ми. Трябваше… заради него!

Когато Кейт си мислеше за това, все още се просълзяваше.

— Тина, ти го познаваш. Беше впечатляващ. Не можеш току-така да изтриеш двайсет години.

Кейт отново почувства подръпването. Тя продължи да гледа навън. Но усети пръстите, които се обвиха около палеца й.