Андрю Грос - Синята зона

Кейт хукна, хлъзгайки се по дългия коридор. Хвърли се вътре и опита да затръшне вратата, но той стигна до нея точно преди да я хлопне. Стовари се с цялата си тежест срещу вратата, за да й попречи да я затвори. Кейт се натискаше върху нея от вътрешната страна с всички сили.

Но той беше по-силен и успя да отвори.

— Не, татко, недей!

Тя грабеше всичко, което й попаднеше под ръка — колби, шишета, епруветки, проби и ги хвърляше срещу него. Той се предпазваше с ръка, докато приближаваше, а на пода около него се пръскаха стъкла. Тя сграбчи една голяма колба, строши дъното й в плота на масата и протегна напред назъбеното гърло, за да го отблъсне. Не можеше да повярва, че върши това. Че това е човекът, с когото беше израснала, човекът, на когото бе вярвала, а сега единственото, за което можеше да мисли, е как да се защити и да го забави.

— Аз съм ти дъщеря! — изпищя тя с пламнали очи. — Как можеш да правиш това? Как можеш да искаш да ме нараниш?

Той се приближи.

Кейт опита да замахне с назъбеното гърло на колбата, но той я хвана за китката и я стисна така, че кръвта се качи в лицето й и импровизираното оръжие падна на пода и се разби на късчета.

— Защо уби мама? Тя те обичаше. Всички те обичахме. Татко, ти й разби сърцето. Защо?

Баща й не отговори, а само я блъсна в плота на работната маса, а ръбът му се впи болезнено в гърба й. Тя не знаеше какво се готви да направи. Опипом затърси нещо, което би могла да използва срещу него. Инструмент, телефон, каквото и да е. И тогава видя пистолета на масата. Но от другата страна.

С едната си ръка баща й стискаше пистолета си, а с другата хвана Кейт за врата, забута я назад и започна да стяга пръсти около гръкляна й, за да я удуши. Тя разтвори широко уста за глътка въздух, направо не можеше да повярва.

— Татко, боли ме…

И тогава неочаквано той я пусна. С ръка още във въздуха, той я помилва по бузата. Бръкна в яката на суичъра й, измъкна медальоните и се усмихна.

— Къде е той, скъпа? Стига лъжи. Не можеш да избягаш.

И тогава точно зад него се чу глас:

— Estoi aqui, Бенджамин. Точно зад теб съм.

Луис Прадо чакаше отвън във фоайето. Беше свършил добра работа, като проследи момичето до службата й. Погрижи се и за двамата агенти, когато пристигнаха по-късно. А сега му оставаше само още една задача. И след нея можеше да си иде у дома.

Беше малко зловещо да виси в тясното пространство с двете тела на пода. Дори и за него. Какво правеше Рааб там вътре?

Луис излезе навън и запали цигара. Хвърли поглед на часовника, докато чакаше шефът да се появи. Това тук беше някаква лаборатория. Беше неделя вечер. Малко хора минаваха по улицата. Той не им обръщаше внимание. Нямаше защо да се тревожи, че някой ще влезе.

Луис си мислеше за това, че последната му задача приключва. Беше дал всичко на Братството. Сега можеше да си иде у дома. Обратно при семейството си. Те щяха да го уредят на някаква работа. Може би в малка кръчма или куриерска служба. Нещо законно. Можеше да тренира деца. Да речем, футбол или бейзбол. Обичаше децата. Може би дори щеше да има достатъчно пари, за да се пресели със семейството си тук, в Щатите.

Нещата се проточиха по-дълго, отколкото очакваше. Беше безсмислено да стои тук отвън. Може би вътре щеше да бъде по-полезен. „Шефът, помисли си Луис и се усмихна вътрешно, не е свикнал да си цапа ръцете.“ Хвърли фаса и отново отвори входната врата. Вратата към лабораторията беше леко открехната. Защо да не отиде и да провери.

Точно тогава почувства нещо да се стоварва върху гърба му. Това юмрук ли беше? Или нож? Даже не разбра как се оказа на колене.

Той заопипва гърба си на мястото на болката. Когато дръпна ръката си обратно, тя бе цялата в кръв. Нещо го блъсна още веднъж и той се просна напред и притисна лице в студения под.

От устата му потече кръв. Виждаше замъглено. Хвърли поглед назад. Над него се беше изправил брадат мъж с каскет.

Луис започна да се смее. Звукът напомняше спазматична кашлица заради бръсначите, които той усети в гърдите си, и кръвта, собствената му кръв, в която се давеше. Винаги беше знаел, че ще свърши по този начин. Така трябваше. Всичко останало — глупавите му мечти, бейзболът, жена му, семейството — всичко беше лъжа.

Мъжът коленичи и каза на испански:

— Време е да си вървиш у дома — притисна цевта в главата му, дръпна спусъка и Луис престана да усеща каквото и да било.

— Su deber es pagado aqui, amigo. Дългът ти тук е изпълнен, приятелю.

— Тук съм, Бенджамин — повтори спокойно гласът.