Андрю Грос - Синята зона

Дори за секунда не беше я мамил за чувствата, които изпитваше към нея.

Можеше ли да й каже нещо, което все още не беше й казал? Че всичко е извън неговия контрол? Че се бе случило много отдавна, преди да се запознаят. Че онова бе част от него, част, която се опитваше да отрече, докато се преструваше, че е просто лекар, верен съпруг, нейният най-добър приятел. Подкрепяше я, докато изживяваше ужаса на опитите да разбере истината за баща си. Колко пъти се бе молил тази истина да не излезе наяве!

Обаче кръвните вражди никога не остават заровени. Тези хора бяха и негово семейство.

Въпреки това винаги я беше обичал. Винаги бе правил всичко възможно, за да я предпазва. Никога не я беше лъгал за това. Би ли могло сърцето да го боли толкова, ако не беше искрено?

Срамуваше се от кръвната връзка, която го беше накарала да стори това. Срамуваше се от дълга, който трябваше да плати. Обаче без тях той щеше да е само едно момче от улицата. Нямаше да получи образование в Съединените щати. Нямаше да е лекар. Свободен човек. Колко глупав е бил през цялото време да вярва, че е някой друг.

Фергъс се сви до него. Грег притегли муцуната на кучето по-близо и го целуна по носа. Знаеше, че Кейт е в опасност, но не можеше да направи нищо.

Внезапно мобилният му телефон иззвъня. Грег се хвърли към другия край на дивана и го отвори, без да провери кой се обажда.

— Ало, Кейт?

Но отсреща беше този, от когото Грег най-много се страхуваше. Сърцето му падна в петите.

— Es su tiempo ahora, hijo — рече гласът меко, но решително.

Сега дойде твоето време, синко.

Кейт се сети само за едно място, където можеше да отиде. Тя се качи на линия №5 на Бъроу Хол, отиваща обратно в Манхатън, и се вози на влакчето чак до Бронкс. Беше неделя следобед. Там нямаше да има жива душа. Знаеше, че на това място ще бъде в безопасност, докато не измисли какво да прави. Освен това вече два дни не беше приемала инсулин.

Кейт слезе на спирката на Сто и осемдесета улица в Бронкс. Стори й се, че вижда същия латиноамериканец с шапка на „Янките“, когото бе забелязала на спирката в Бруклин, но не беше сигурна. Вече на улицата, тя ускори ход и се насочи към Морис Авеню. Беше леко замаяна, докато се промъкваше между тълпящите се по улиците хора, излезли на пазар, и семействата, седнали на площадките пред входните врати.

После видя триетажното здание от червени тухли на територията на медицинския колеж, познатата медна табела на вратата. Пулсирането в кръвта й започна да отслабва.

Лаборатории „Пакър“.

Тук щеше да е на сигурно място. Поне за малко.

Кейт завъртя ключа във външната ключалка и набра кода на алармата. Блъсна вратата, отвори и грижливо я затвори зад себе си. После опря гръб в стената.

Не се беше грижила добре за себе си и го усещаше. В метрото бе измерила кръвната си захар. 435. „Исусе, Кейт, много, много над нормалното.“ Още малко и можеше да изпадне в кома. Тя примигна срещу замайването, за да остане нащрек. Преди да реши каквото и да било, трябваше да се пооправи.

И тогава взе най-важното решение в живота си.

Кейт зарови в медицинския шкаф, докато откри кутия със спринцовки. Използваха ги от време на време, за да инжектират течности в клетките.

Винаги държеше резервна ампула инсулин в лабораторията. За всеки случай Кейт клекна, отвори хладилника и започна да търси. На всеки рафт имаше пълни с разтвор шишенца и маркирани прозрачни епруветки. „Хайде, хайде.“ Тя зарови тревожно из рафтовете.

„По дяволите!“ От безсилие се отпусна на пода. Нямаше го. Може би някой го беше изхвърлил, докато я е нямало.

„Добре, Кейт, какво ще правиш сега?“ Утре лабораторията щеше да бъде отворена. Другите щяха да дойдат. Тя не можеше да работи както обикновено. Усещаше сърцето си двойно по-голямо. Знаеше, че това е от нивото на захарта. Можеше да отиде в болницата. Тя беше само на няколко пресечки. Но трябваше да се обади на някого.

Кавети. Леля Аби… Нямаше как да се справи с това сама. Помисли си за Емили и Джъстин.

Внезапно изпадна в пристъп на страх.

„Знае ли къде са?“

О, господи, сигурно знае. Къде другаде можеха да отидат? От мисълта, която внезапно й хрумна, я обзе паника.

Ако баща й бе постъпил така с майка им, защо да не нарани и тях?

Помнеше какво й каза: „Има и други начини…“

Тя изтича до плота и зарови в чантата си. Намери мобилния си телефон и трескаво затърси из списъка с номерата за бързо набиране. Какво й беше казал? По всяко време и навсякъде. Към кого другиго би могла да се обърне сега? Тя откри името на Кавети и тревожно натисна бутона, без да го пуска. Кой знае къде беше той? Кейт дори не знаеше къде живее.