Андрю Грос - Синята зона

Телефонът трябваше да звънне три пъти, преди той да вдигне.

— Кавети.

„Слава богу!“

— Кейт се обажда — викна тя и издиша от облекчение при звука на гласа му.

— Кейт — той веднага долови възбудата й, — нещо не е наред ли?

— Видях се с баща си. Знам какво е направил. Обаче нещата са много по-дълбоки от това. Знам за Меркадо. Срещнах се и с него. И мисля, че баща ми се опитва да ме намери. Смята, че знам къде е.

— Къде е кой, Кейт?

— Меркадо! — вече с труд се съсредоточаваше.

— Добре. Откъде се обаждаш? — Кейт му съобщи и допълни, че е в безопасност. Кавети й нареди да стои там и да не излиза. По никакъв повод. Той бил в Ню Джърси. Щял да се обади на Бут и Руиз от ФБР.

— Не отваряй на никого, докато някой от нашите не дойде. Разбра ли? Нито на баща си, нито на съпруга си. На никого. Разбра ли?

— Да, но има и нещо друго.

Тя му разказа за Джъстин и Емили и какво беше казал баща й. „Имал и други начини…“

— Кавети, страхувам се да не отиде там. Може би вече е на път.

— Ще се погрижа за това. Кейт, само не отваряй на никого, освен на ФБР. Разбра ли?

— Да — изкрещя тя, — разбрах!

След като Кавети прекъсна връзката, Кейт намери номера на леля Аби. Бързо го набра и за нейно учудване до нея стигна гласът на телефонния секретар: „Не сме у дома…“

След това опита с телефона на Емили. Също без отговор. Кейт започна да се плаши. Остави трескаво съобщение: „Ем, ти и Джъстин трябва да идете някъде на сигурно място. Не оставайте в къщата. Отидете при някой съсед или приятел. Бързо. И каквото и да правите, не се доближавайте до татко. Не говорете с него, ако се обади. Ще ти обясня, когато се свържеш с мен. Трябва да ми се довериш. Полицията вече е на път.“

После седна на пода. Продължи да набира телефона на леля си Аби, но без резултат. Ами ако той вече е там? Ако ги е хванал? Нямаше какво друго да направи, освен да чака.

В дъното на чантата си Кейт отново напипа пистолета, който й беше дал Кавети. Взе го в ръка. Беше почти като играчка. Щеше ли да успее да го използва, ако й се наложеше? Срещу баща си? Тя затвори очи.

Неочаквано звънецът на вратата прекъсна мислите й. „Слава богу, те са тук!“

Кейт скочи на крака, остави пистолета на плота и хукна надолу по коридора към входната врата.

— Кой е? Кой е там?

— Агент Бут — отговори глас отвън. — ФБР.

Мониторът за камерата, насочена към входа, се намираше зад рецепцията. Кейт мина зад плота и провери. На черно-белия екран видя Бут, познатата му оплешивяваща глава и един друг мъж с бейзболна шапка, вдигнал високо значката си.

Тя изтича до вратата и набра кода. Зелената лампичка светна. Внезапно телефонът й започна да звъни. „Ем!“ Кейт освободи вътрешното резе и отвори вратата.

— Слава богу…

Очите на Бут бяха странно безизразни и мъртви. И тогава за ужас на Кейт агентът рухна на земята, а на гърдите му избиха две червени петна.

Мъжът, който го придържаше отзад, хвърли настрана значката и картата му:

— Остави телефона, Тиквичке…

Кейт изпищя.

Тя се вторачи в двете неподвижни тела на пода, а после погледна отново към баща си. Зад него видя момчето с вид на латиноамериканец и бейзболна шапка на нюйоркските „Янки“, което Кейт бе забелязала да слиза от влакчето. Баща й му хвърли съзаклятнически поглед и нареди:

— Чакай тук.

— Татко, какво, по дяволите, правиш?

Той влезе във фоайето на приземния етаж и затвори вратата зад гърба си, като внимаваше да не спусне резето.

— Кейт, къде е той? Знам, че си се срещала с него — в гласа му вече нямаше дори престорена мекота. — Кейт, видяла си се с него… Медальоните. И двата. Никакви лъжи повече. Ще ми кажеш къде е.

Кейт тръгна заднишком по коридора. Изпусна мобилния телефон. И тогава видя пистолета под колана му.

— Не знам. Наистина.

Агентите на ФБР бяха мъртви. Кавети беше някъде, но тя не знаеше къде. Може би и той беше мъртъв. А каквото бяха направили на майка й, можеха да сторят и на нея.

— Кейт, ти знаеш къде е той — процеди баща й и я вкара още по-навътре в лабораторията. — Не ме карай да правя нещо, което не искам. Трябва да знаеш, че ще го убия, независимо дали ще се наложи да те нараня, или не.

Тя поклати глава ужасена.

— Татко, защо вършиш това?

— А ти защо го защитаваш?

Тя трескаво мислеше какво да прави. Продължи да се движи назад. Нейната лаборатория… От вътрешната страна на вратата имаше резе. Ако успее да влезе там, би могла да се обади на някого.

— Не прави нещата по-трудни, отколкото вече са — рече той.