Андрю Грос - Синята зона

— Ти уби онази жена, нали? Маргарет Сеймор. Уби майка ми… собствената си съпруга! И онази жена в Бъфало. Всичко това е истина. Нали? Какво чудовище си ти?

Той примигна. Нещо познато в него внезапно се бе променило. В очите му проблесна стомана, втренченият му поглед отразяваше ледена празнота.

— Къде е той, скъпа?

— Кой къде е?

Гласът му бе глух, почти делови. Той протегна ръка към нея.

— Знаеш кого имам предвид.

И тогава й се стори, че там, пред нея вече не стои човекът, когото бе познавала през целия си живот.

Кейт отстъпи назад.

— Не знам за кого говориш. Дори не знам кое е истинското ни име. Ти ли вкара Грег в живота ми, копеле такова? Какво очакваш да направи той? Да превърне и моя живот в лъжа? Татко, кажи ми нещо. От колко време — тя срещна празния му поглед, — откога знаеше майка ми?

Той вдигна рамене:

— Кейт, знам, че си се виждала с него. Той те трови. Разказва ти лъжи. Искам да дойдеш с мен. Мислих върху това, което каза. Ще идем и двамата във ФБР. Те ще ти кажат същото.

Този път протегна ръка и я сграбчи. Това я накара да се сгърчи и тя измъкна ръката си от хватката му.

— Не! — Кейт отстъпи крачка назад. — Зная какво се опитваш да направиш. Опитваш се да го примамиш чрез мен. Проклет да си, татко, той ти е брат! Какво ще направиш? И него ли ще убиеш?

Баща й се опита да я хване, но пак изведнъж спря. Погледът му странно се промени. Кейт почувства да я обзема ужасяващ хлад.

Беше видял нещо.

— Какво гледаш? — попита тя, докато тръпките слизаха по гръбнака й.

— Нищо — погледът му се върна на лицето й. Лека полуусмивка разтегна устните му.

В очите му имаше нещо злокобно, сякаш гледаше през нея. Сърцето й биеше силно. Сети се за пистолета в чантата си. Хвърли поглед встрани за ченгетата. Знаеше, че трябва да се махне оттук. Това беше нейният баща! Изведнъж Кейт се уплаши за живота си.

— Татко, трябва да зная!

Той пристъпи към нея:

— Кейт, защо го защитаваш? Той не ти е никакъв.

— Никого не защитавам. Трябва да се предадеш. Не мога да ти помагам повече.

Кейт се блъсна заднишком в една жена и бутна някакъв пакет от ръцете й.

— Хей!

Тя се затича по крайбрежния булевард. Баща й я последва няколко крачки, но хората пресичаха пътя му от всички страни.

— Кейт, ще го намеря! Ти не си единственият начин.

Тя ускори бяг, като се промушваше между разхождащите се. Знаеше само, че трябва да се махне оттук. При входа към Монтъгю Стрийт тя хвърли поглед назад. Той беше спрял. Сърцето й блъскаше като лудо. Зърна го между хората.

Той вдигна ръка. Усмивката на лицето му беше безучастна.

Помаха й с един пръст.

Кейт излезе на бегом от парка, докато беше на Монтъгю Стрийт, един или два пъти се обърна назад. Мина покрай няколко магазина и кафенета. Промъкваше се между пешеходците. Отдалечи се на една-две преки и погледна назад. Той не я следваше. „Слава богу…“

Озова се пред някаква витрина. Оказа се „Старбъкс“. Тя опря длан на стъклото, за да си почине, и задиша дълбоко, за да регулира дишането си.

Нямаше представа къде да отиде.

Не можеше да си иде вкъщи. Там беше Грег. Не можеше да се върне и у Аби. Бе ужасена от мисълта, че може да набърка Ем и Джъстин още по-дълбоко.

Погледът на Кейт бавно се спря върху размазаното й отражение в стъклото.

Тогава видя в какво се беше втренчил той.

Висяха там. Нейните медальони. Сигурно бяха изскочили, когато се бе изтръгнала от него.

Двете половини…

Сега баща й знаеше, че се беше срещала с Меркадо.

Грег отново и отново натискаше бутона за бързо избиране на номера й.

„Хайде, Кейт, моля те, вдигни!“

И може би за петнайсети път гласовата й поща му отговори: „Ало, аз съм Кейт, в момента не мога да отговоря. Знаете какво трябва да правите…“ Нямаше смисъл да оставя друго съобщение. Вече бе записал поне дузина. Той захвърли телефона встрани и отпусна глава назад върху облегалката на креслото. Цяла вечер бе опитвал да се свърже с нея.

Прибра се в апартамента, като се молеше тя да се върне. Надяваше се молитвите му да имат някакъв резултат. Спа на дивана, но за кратко. Събуди се няколко пъти, защото му се счу, че я чува да пъха ключа в ключалката или да крачи в коридора.

Но всеки път се оказваше, че Фергъс или се обръща в съня си на другата страна, или пък бута паничката с вода по пода.

Можеше ли тя някога да му повярва отново?

Разбира се, всичко, което излезе наяве, когато книгата падна на пода, бе вярно. Беше крил ужасна тайна от нея. Беше се преструвал на друг човек. „За кого работиш, Грег?“ Всичко бе вярно, като изключим обвинението, че е изпълнявал дълг или задача.