Андрю Грос - Синята зона

— Купих го чрез интернет — обясни Кейт. — Не исках да се чувстваш изоставен. От технологична гледна точка.

— Сигурно ще го взимам, когато правя визитации — той взе стетоскопа и го постави върху тениската на Кейт, точно над сърцето. — Кажи „а“…

Кейт се изкикоти и се подчини:

— Аааа.

Грег плъзна стетоскопа изкусително по гърдите й.

— Това е „а“ — показа той. — А сега още веднъж, моля.

— Погрижи се да го използваш само върху мен — подкачи го тя. — Сериозно — Кейт обгърна врата му и пъхна крака си между неговите. — Нямаше да мога да издържа последните седмици, ако не беше ти. Грег, наистина се гордея с теб. Знам, че бях малко луда, но сега, когато казвам: „Грег, от теб ще излезе страхотен лекар.“, не съм.

Това бе един от първите нежни мигове от дълго време насам. Кейт осъзна колко са й липсвали. После го целуна.

— Знаеш ли, аз вече съм лекар — ухили се той глуповато.

— Знам — отговори тя и наклони глава към него, — но не разваляй магията.

Те продължиха да разопаковат вещите на Грег. Снимки и сувенири, включително боядисано дървено блокче, което тя му бе подарила. На него с дебели печатни букви беше написано: ПОСТОЯНСТВО. Цял тон стари медицински томове. Грег се качи на бюрото и започна да ги подрежда на стелажа, а Кейт му ги подаваше по две или три наведнъж. Повечето бяха стари, подвързани с плат учебници от медицинския колеж.

— Повечето не съм ги чел — призна си Грег. Някои бяха дори по-стари. Няколко покрити с прах учебника по философия от студентските години. Беше ги донесъл със себе си, когато се преместиха тук. Те бяха на испански.

— Защо, по дяволите, подреждаш тези стари книги? — попита Кейт.

— Защото всички лекари го правят. Това ни помага да изглеждаме умни.

Кейт се изправи и опита да му подаде още три.

— Вземи, Айнщайн…

Внезапно едната се изплъзна от ръката й, падна върху рамото й и оттам на пода.

— Добре ли си? — попит Грег.

— Да — Кейт коленичи. Беше старо издание на „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес. На родния му испански. Грег сигурно я беше донесъл от родното си Мексико. Вероятно бе лежала с години на дъното на някой кашон.

— Хей, виж това.

Книгата се беше разтворила. Едно име беше написано на титулната страница с избеляло мастило.

Кейт направо изстина.

Настана един от онези мигове, когато времето сякаш спира. От едната му страна Кейт вижда живота, за който знае, че вече е зад гърба й. А от другата има нещо, което не иска да вижда. Независимо от усилията, които полагаше това да не се случва, то винаги изскачаше отнякъде.

Тя прочете написаното.

— Кейт!

Стори й се, че някой бе изтеглил кислорода от дробовете й. Подобен шок човек изпитва, когато самолетът започне да ускорява в спирала надолу към земята — това бе нещо, което ужасява и е на прага да промени живота ти, нещо, което не е за вярване, но въпреки това е действително.

„Грегорио Концерга“ пишеше там с познатия, наклонен надясно почерк.

Не Херера. Кейт моментално разпозна името. Концерга беше един от главорезите на Меркадо. Очите й се плъзнаха надолу по страницата и съзряха нещо друго.

La Escuela Nacional, Carmenes, 1989.

Кейт погледна нагоре към Грег. Лицето му беше пепеляво.

После тя се почувства така, като че бе в самолет, който се взривява във въздуха и всичко се разхвърчава наоколо.

Кейт залитна назад, сякаш до нея беше избухнала шокова граната. Всичко наоколо почерня. Правилно ли беше прочела? Повторно погледна книжата. Грегорио Концерта. Карменес, 1989 г. После отново към Грег. Вкамененото му от ужас лице потвърди, че не беше сбъркала.

— Кейт, не знам откъде се е взело това.

Кейт се втренчи в лицето на своя съпруг. Срещу нея стоеше личност, която никога преди не бе виждала.

— Боже, Грег, не… — тя поклати глава. Стомахът й се преобърна.

— Кейт, чуй ме, ти не разбираш — той скочи от писалището.

Тя не разбираше.

Внезапно нещата започнаха да се изясняват.

— Откъде баща ми знаеше за Тина? — попита тя.

Грег се смути.

— Какво?

— Тина. Знаеше, че е простреляна. Откъде би могъл да разбере? Това се случи, след като изчезна. Грег, откъде, по дяволите, той е научил това?

— Не знам! — той направи крачка към нея. — Скъпа, чуй ме, не е това, което си мислиш…

— Което си мисля? — кръвта бучеше в главата й. — О, боже, Грег, което си мисля?

Кейт пусна книгата на земята. Пръстите й бяха безчувствени и безполезни. Тя се отдръпна от него в посока към вратата.