Андрю Грос - Синята зона

— Къмингс?

— Фил, заместникът иска това да приключи. Искат Рааб, Меркадо… цялата тази работа прономерована и прошнурована. Край на мотането в твоята малка Синя зона. Директивата гласи: „С всички средства…“

— Който и да бъде изложен на риск — кимна Кавети. — Който и да се изпречи на пътя.

Бут отново вдигна рамене.

— Фил, твоите момчета са се изправили едни срещу други — той махна за още една бира. — Или пък това е хитър план за избягване плащането на алименти 70 70 Плащане на издръжка на нетрудоспособни лица от семейството или на незаконородено дете (юрид.). — Б.ред. .

— Прав си — Кавети допи бирата си, стана и потупа Бут по гърба. — Дъщеря му няма да се зарадва на това.

Той погледна Бут, после огледа мрачния бар.

— Ал, какво му харесваш на това място? — попита той и бръкна в джоба за банкнота.

Бут го спря.

— През седемдесетте патрулирах за „Уестис“, когато търках подметки като полицай — дяволска банда, която организираната престъпност използваше като биячи. — Тук беше местната им щабквартира. Стоял съм пред това заведение да наблюдавам толкова често, че един ден управителят излезе и ми донесе една бира. Оттогава не съм плащал.

Кавети се засмя. И той разполагаше с няколко подобни истории.

Но не беше щастлив. Вчера разговаря с Кейт Рааб. Сигурен беше, че не му каза истината, когато я попита за баща й.

Сега се чувстваше двойно по-уплашен за нея.

Кейт остана във влакчето на метрото толкова дълго, че й се стори цяла вечност. Тя пропътува маршрута чак до Петдесет и девета улица, след това се полута замаяна из оживената спирка и се качи на Бродуейската линия обратно до центъра на града.

Нейният свят току-що бе разбит на две.

Беше видяла да убиват майка й. Най-близката й приятелка бе простреляна и лежеше в кома. От човек, когото обичаше и комуто се възхищаваше най-много на света, баща й се бе превърнал в непознат, от чийто глас я пронизваха съмнения и страх.

И въпреки всичко, което се случваше, никога не се бе чувствала сама. Защото винаги имаше Грег. Знаеше, че винаги може да се върне при него. Той я караше да се чувства цяла.

До този момент.

Сега не знаеше къде да отиде. В полицията? При Кавети? Да им разкаже всичко. За връзката на баща й с Меркадо. Че е подготвил собствения си арест. Че е говорила с него.

Че и собственият й съпруг може би също е част от това.

Потракването на влакчето я успокояваше. Тя пропътува целия път нагоре до центъра и Сто шейсет и осма улица. Не знаеше къде да отиде. Ясно й беше единствено, че скоро трябва да вземе някакво решение. Не можеше да си иде вкъщи. Там щеше да бъде Грег. Не можеше да застане срещу него. Не още.

Тогава от високоговорителите обявиха: „Следваща спирка «Дикман Стрийт».“

Беше като част от някакъв сън. Това беше отговорът. Поне за кратко. Кейт слезе. Изтича надолу по стълбите и се насочи към реката.

Навесът за лодки беше съвсем близо.

В студения ноемврийски следобед Кейт се облегна на кея. Днес само неколцина непоколебими гребци се бяха изправили срещу хапещия студ навън в реката. Една осморка размахваше гребла под големите букви „Калъмбия Каунти“. Кейт можеше да чуе гласа на кормчията: „Загребване, загребване…“ Тя се сгуши в суичъра си, а влажният вятър я шибаше в лицето и косата.

Всичко ли е било нагласено? Грег винаги ли е бил част от това? Срещата, влюбването, всеки път, когато са се смеели, разговаряли за живота си, купували красиви вещи за своя апартамент? Всеки път, когато са правили любов?

Всичко ли е било част от един и същ план?

Гаденето се върна, съкрушителният яростен подтик. Когато то премина, на негово място се настани вцепенение. Сякаш я бяха пребили и изпочупили всяка кост в тялото й. Беше напълно изтощена.

„Спечелиха. Те победиха, Кейт. Откажи се. Не се опитвай повече да разбереш. Просто намери Кавети. Кажи му всичко. Кого защитаваш сега? Защо просто не направиш единственото разумно нещо?“

„Излей го. Няма защо да криеш.“ Тя притисна длани в очите си и започна да плаче. Те спечелиха. Бяха я победили. Нищо не й остана. Вече нямаше на кого да се довери.

Телефонът й отново завибрира. Беше Грег. Оставяше тревожни съобщения. Може би за петнайсети път. „Кейт, моля те, вдигни…“

Този път отговори. Не знаеше защо. Горчив гняв си пробиваше път през всяка изпълнена с болка пора на тялото й.

— Кейт! — извика Грег, когато чу, че тя вдигна. — Моля те, позволи ми да обясня.

— Обясни — гласът й бе глух, саркастично рязък. Би му се развикала, стига да имаше сили за яростен изблик. — Защо не започнеш с това кой си ти, Грег? За кого изведнъж се оказах омъжена? Или както там се казваш в действителност? Как се казвам аз! Защо не започнеш оттам? Грег, нали искаш да обясниш? Обясни ми какво съм чувствала през последните четири години. До кого спя. Започни с това как ме намери!