Андрю Грос - Синята зона

— Не се чувствайте задължен да продължавате с комплиментите — подхвърли Кейт. — Не действат.

Вратите на асансьора се отвориха на седмия етаж.

— Кавети, нали си спомняте апартамента? Помните и Фергъс, а? — Кейт отвори вратата и кучето се приближи, за да подуши агента. Човекът на ПЗС кимна виновно в отговор на явната й нападка.

— Бил е сам цял ден, така че имам около минутка, преди да си свърши работата на килима. Нали искахте да поговорим?

— Току-що идвам от Бъфало — рече той.

Кейт кимна, сякаш беше впечатлена.

— Знам, че работата ви може да е отегчителна, но поне пътувате до странни и вълнуващи места — тя седна на облегалката на дивана. Кавети остана прав.

— Там беше убита една жена — продължи той с неудобство. — Повикаха ме да хвърля едно око.

Кейт изсумтя.

— Е, този път няма ли снимки?

— Кейт, моля те, изслушай ме — той направи крачка към нея. — Тя не е била просто убита. Дланите на ръцете й бяха изгорени до въглен. Някой ги е държал над пламъка на горелката на готварската печка, докато кожата буквално се е обелила от месото. Кейт, това беше една невинна жена.

— Съжалявам — Кейт се вторачи в него, — но защо сте тук? Да не би за да ми кажете, че и това е направил баща ми?

— Двама агенти на ФБР и един агент от АМС, които са я охранявали, също са били убити.

Кейт трепна. Болка прониза вътрешностите й. Стана й жал.

— Кейт, искам да те питам нещо и трябва да ми отговориш честно, независимо какво си мислиш. Кога за последен път говори с него?

Тя сведе поглед. Знаеше, че трябва да му каже. Снимката на Меркадо и нейния баща. Възрастният мъж в парка. Обаждането на баща й онзи ден… Още четирима души бяха мъртви. Колкото по-дълго го криеше, толкова повече се превръщаше в част от това, което се случва. Страхуваше се, че Кавети може да надникне в нея и тогава всичко щеше да изскочи наяве.

— Кейт, изгорили са дланите на жената. Първо едната. После другата. Сигурно е припаднала от болката. После е била простреляна в главата.

— Не е той.

— Направили са това, за да я накарат да говори — не спираше Кавети. — Точно както в Чикаго. Още трима от моите хора са мъртви. Баща ти търси някого. Вече не става дума за неговата защита.

— Тогава за какво, по дяволите, става дума? — Кейт го погледна ядосана. Искаше да каже: „Аз зная за Меркадо. Зная, че през цялото време предпазвате него. Какво искате да правите с баща ми?“

— Кейт, обаждал ли ти се е? Знаеш ли къде е?

— Не.

— Кейт, трябва да ми кажеш, независимо какво изпитваш съм ПЗС или мен самия. Знам, че не бях напълно честен, но когато ставаше дума за теб, исках само едно нещо. Твоята пълна безопасност. Бих дал живота си за това. Ако криеш тайни, ще затънеш още по-дълбоко в нещо, което няма да можеш да контролираш.

Прав беше. Тя щеше да се окаже точно по средата. „Четирима души са мъртви.“ Но какво да направи? Да се срещне с него и да остави баща й да бъде отведен с белезници?

Кейт го погледна настойчиво.

— Не мога да ви помогна — после поклати глава.

Агентът от ПЗС кимна. Тя знаеше, че не й вярва. Кавети бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист.

Още една снимка.

— Кавети, знаех си, че не можеш да устоиш.

— Това, което ще ти покажа, са го виждали само няколко души — така както беше сгъната снимката, се виждаше само половината от нея. — Искам да погледнеш внимателно и да ми кажеш дали си виждала някога този човек?

Той й подаде снимката. Ръката на Кейт потрепери, когато я взе. Докато гледаше, сърцето й се качи в гърлото.

Беше мъжът от парка. Оскар Меркадо. Прошарената брада, шапката от туид. Сякаш снимката беше направена онзи ден.

Тръпка премина през тялото й. Не знаеше в какво се забърква, ясно й бе само, че затъва по-дълбоко. И вече не разбираше кой казва истината.

Очите й срещнаха тези на Кавети.

— Не.

Агентът от ПЗС кимна с недоверчива въздишка. Кейт му върна снимката. Той я погледна така, сякаш лъжата беше изписана по лицето й.

— Ти си умно момиче, Кейт, но сега трябва да бъдеш по-умна, отколкото през целия си живот до този момент. Трябва да си откровена с мен. Сигурна ли си?

— Кой е той?

— Никой — вдигна рамене Кавети. — Просто едно лице. — Може би, ако й кажеше, тя можеше да му отвърне със същото. Това беше неговата възможност да излезе на чисто.

Тя поклати глава.

— Не.

— Както съм започнал да навлизам в нови територии — агентът приглади прошарената си коса, — ще направя и още нещо, което никога не съм вършил досега — този път бръкна в страничния си джоб и извади нещо масивно, обвито в бяла носна кърпа.