Андрю Грос - Синята зона

Тя си пое въздух на пресекулки и затвори очи. — Да…

— Кейт, каквото и да съм направил, каквото и да се е случило, аз все още съм твой баща. Познаваш ме. Знаеш, че не бих могъл да направя нещо подобно. Меркадо уби твоята майка, Кейт. Той уби жена ми. Не им позволявай да те отровят. Ти си единствената надежда, която ми е останала.

— Много ми се иска, тате — очите й се напълниха със сълзи — само че…

— Само че какво? Кой е говорил с теб? Трябва да зная. Скъпа, това са нечестни хора. Затова не можех да се свържа с теб. Ти трябваше да си в безопасност, далеч от всичко това. Не можех да позволя да бъдеш забъркана… Нали не си забравила за Тина?

— Тина?

— Виж какво стана с нея — въпросът беше зададен почти като заплаха. А откъде изобщо знаеше за Тина?

Внезапно тя осъзна, че се плаши от него. Гласът, с който беше израснала, на който винаги беше вярвала. Сега я караше да се вцепенява от ужас.

— Татко, искам да те попитам нещо.

— Кейт, питай каквото искаш. Зная, че в много неща сбърках. Давай, питай.

— Твоята майка Роуз…

— Какво за баба Роуз, скъпа? Защо това е важно точно сега?

Кейт навлажни устни.

— Тя е дошла от Испания. Нали така? След като баща ти е починал? Малко след като си бил роден?

— Разбира се, че е дошла от Испания — отговори баща й. — Севиля. Бил е шапкар. Кейт, знаеш тази история. Сгазил го трамвай. Кой е говорил с теб?

— Никой — Кейт се чувстваше напълно изпразнена и сама.

В паузата, която последва, Кейт разбра. Разбра, че баща й осъзна, че не е разговаряла само с хората от ПЗС и ФБР. Меркадо беше прав. За това ставаше дума. Затова й се обаждаше сега. Него преследваше баща й.

Той знаеше.

— Кейт, трябва да те видя. Сега ти си единственият човек, на когото мога да разчитам.

— Не зная дали това е добра идея.

— Разбира се, че е добра идея. Когато беше болна, когато имаше нужда от нещо, аз винаги бях до теб. Нали така? Кейт, сега аз имам нужда от някого. Не можеш просто да ме зарежеш. Ще ти пратя съобщение. Зная как. Но много повече искам да не вярваш на никого, докато не се видим. На никого. Скъпа, обещай ми?

— Татко, моля…

— Кейт, дължиш ми това. Докато не разговаряме. Нито на ФБР, нито на Кавети. Нито дори на Грег. Нали знаеш, че никога няма да направя нещо, което да ти навреди?

— Зная, татко — Кейт затвори очи.

— Значи мога да разчитам на теб… Обещаваш ли?

Устата й беше суха като шкурка. Тя кимна и потвърждението се отрони от устните й като освободена тежест.

— Да.

— Това е моето малко момиче — гласът на баща й си върна успокоителния тон. — Ще те държа в течение. Сега става дума само за семейството, Тиквичке. Както винаги съм ти казвал. Семейството. Това е едничкото, което ни е останало.

После затвори. Кейт остана там, сред голотата на лабораторията.

Изобщо не беше споменавала, че Маргарет Сеймор е била измъчвана.

Откъде знаеше тогава? Откъде знаеше за ужаса, който й беше причинен?

Сега ставаше дума само за семейството.

— Кейт!

Току-що се беше върнала от лабораторията. Грег беше на двудневна медицинска конференция, свързана с новата му работа. Тя се беше се отбила в химическото чистене на Второ авеню. Тъкмо бе пъхнала ключа си във вратата към фоайето на сградата, в която живееше.

Кейт се обърна разтревожена, очаквайки да види баща си. През последните няколко дни се страхуваше, че я чака на всеки ъгъл.

Вместо това се оказа с лице срещу Фил Кавети.

— Вие никога ли не се обаждате предварително? — изпуфтя Кейт, без да знае дали да се тревожи, или да изпита облекчение.

— Не съм те виждал от известно време — отговори той и пусна една извинителна усмивка. — Имаш ли нещо против да поговорим?

— Кавети, всичко е наред. Имах намерение да ви пиша, но напоследък нещата бяха малко объркани. Вече нямам нужда от вашата защита.

Той кимна с брадичка.

— Имах предвид у вас.

Кейт изобщо не беше забравила как я бяха използвали. Как бяха проникнали в апартамента и подслушвали телефоните й. Как бяха скрили всичко от нея — изчезването на баща й, преструвките, че я охраняват, докато пазеха Меркадо и неговите тайни. Сега Кейт разбра, че те крият много повече.

В асансьора Кавети погледна ръката й и попита как е.

— По-добре — отговори Кейт, но вече по-меко. Дори се опита да му се усмихне, защото осъзна, че е била малко рязка. — Наистина, благодаря.

— Ако не възразяваш, не изглеждаш много добре.

Кейт знаеше, че всичко това й се отразява. Съзнаваше, че изглежда подпухнала и изтощена. Не се хранеше добре, откакто беше говорила с баща си. Нито пък спеше. Все още не можеше да гребе. Един или два пъти забрави да си инжектира инсулин. Кръвната й захар не бе стигала такива високи стойности от години.