Андрю Грос - Синята зона

Всичко се изля.

„Кейт, извинявай, че крих това от теб. Извинявай, че се налага да се страхуваш. Съжалявам за Тина. За това, че семейството ни се раздели.“

Сега се чувстваше истинска майка. За първи път от цяла година.

Внезапно в прозореца проблесна светлина. Това винаги я плашеше. Хвърли поглед на часовника и разбра, че е време.

Правителствената кола спря на дългата автомобилна алея. Чу как вратата на шофьора се отваря, как агентът слиза и разменя няколко неразбираеми думи със своя колега. Смяна на караула.

Шарън се загледа в екрана. Препрочете написаното. Тъга започна да гризе сърцето й.

„Да, скъпа, трябва да знаеш всичко.“ Тя отново прочете писмото. Казала беше всичко. Насочи стрелката на мишката към бутона „изпращане“.

И тогава се поколеба.

Беше казала на дъщеря си: „Живей своя живот — и й го пожела от все сърце. — Живей си живота. Няма нужда да знаеш. Има надежда.“

Шарън затвори очи, както бе правила стотици пъти преди, когато за пореден път пишеше все същото съобщение. Знаеше, че Кейт никога няма да го прочете. Знаеше, че не трябва да я набърква.

— Живей своя живот — прошепна тя на глас.

И натисна „изтрий“.

Писмото изчезна. Шарън остана, седнала с лице към празния дисплей. Тя написа още три думи и отпусна глава на масата, докато бършеше сълзата от бузата си.

Същите думи, които изписваше всяка вечер, преди да си легне.

„Обичам те, скъпа!“

Никога не се изясни напълно кой беше осведомил ФБР за бащата на Кейт. Но при самопризнанието му и гласа му, записан на касетка, това не изглеждаше от съществено значение. Той се призна за виновен, даде показания срещу своя приятел, влезе в затвора. ФБР никога не разкри самоличността на информатора. Дори по време на процеса.

Протоколите бяха публично достояние. Кейт изобщо не бе ходила в съдебната палата, за да ги чете. Не искаше да вижда баща си такъв. Но сега се налагаше да ги прегледа. Въпросът бе само да ги поиска от помощника на съдията, без да предизвика подозрения за причината.

Няколко дни по-късно изпратиха съобщението на мобилния й телефон. Беше от Алис, секретарката на Мел Кипстейн. „Кейт, господин Кипстейн ме помоли да ти се обадя. Онова, което искаше, пристигна.“

Кейт отиде в кантората на адвоката в една висока стъклена сграда на ъгъла на Трийсет и пета улица и Парк Авеню. Секретарката му я въведе в голяма стая, където на лъскава конферентна маса от палисандрово дърво лежаха няколко тежки черни тома.

— Чувствай се като у дома си, Кейт — рече й Алис. — Там има вода. Ако се нуждаеш от нещо друго, просто ми звънни. Господин Кипстейн е на съвещание. Да се надяваме, че скоро ще приключи.

Тя затвори вратата зад себе си.

Кейт се отпусна на коженото кресло и придърпа към себе си първия, подвързан в черно том. Беше пълен с правни документи, подадени в съда: показания под клетва, свидетелски формуляри, споразумения със свидетели. Тя дори не знаеше какво търси. Изведнъж цялата идея й се стори глупава и прекалено сложна за осъществяване. Тя просто се молеше тук да има нещо.

Започна с встъпителните показания. Беше разстройващо да види струпаните срещу баща й доказателства, да чете за него като за заговорник и углавен престъпник. Да признава вина, да признава престъпленията си и да се обръща срещу своя приятел.

Тя премина към онази част в третия том, в която той вече бе изправен на свидетелското място. Прокурорът разказа на съда как баща й открито е заговорничил да наруши закона. Как е получавал подкупи и комисиони. Как ги е предавал нататък на своя приятел Харолд Корнрайх. Как през цялото време е знаел с кого си има работа. По време на кръстосания разпит обвинителят бе направил всичко възможно да го злепостави.

ОБВИНИТЕЛ: Господин Рааб, истина ли е, че сте лъгали всички за вашето участие?

РААБ: Да.

ОБВИНИТЕЛ: Вие лъгахте ФБР, когато ви арестуваха. Лъгахте Департамента по правосъдие. Лъгахте служителите си. Дори собствените си жена и деца излъгахте. Нали, господин Рааб?

РААБ: Да.

ОБВИНИТЕЛ: Говорете по-високо.

РААБ: Да.

Сърцето на Кейт се сви. Цялата тази мимикрия… „Той дори сега ни лъже!“

Беше й болно да чете. Да го гледа как се преструва на разкаян в същото време, когато предава приятеля си. Може би все пак идеята не беше толкова добра. Кейт запрелиства страниците и изчете докрай показанията му. Дори не знаеше какво, по дяволите, търси.

И тогава пред очите й попадна нещо.

Един от свидетелите на правителството. Името му не бе разкрито, но и двамата прависти го наричаха Смит. Той посочваше, че работи за „Бийчам Трейдинг“. Бийчам се казваше старата улица, на която бяха живели.