Андрю Грос - Синята зона

Животът на семейството й бе съсипан, а най-добрата й приятелка — простреляна. За да бъде защитена тази лъжа, бяха убити хора.

„Какво правиш пред този надпис, татко?“

Знаеха ли агентите от ПЗС за това? А майка й? През всички тези години? Всичко ли беше лъжа, всичко в миналото му, в работата, в процеса? Всеки път, когато я е прегръщал?

Тя си спомни гласа на майка си: „Има неща, които трябва да знаеш, Кейт, които дълго време съм крила.“

„Какви неща? — Кейт се изправи от мястото си зад микроскопа. — Мамо, какво се опитваш да ми кажеш?“

Предната вечер, когато Грег най-сетне се прибра вкъщи, веднага видя по лицето й, че нещо не е наред.

Тя ровеше из купчина стари имейли и писма, които бе получила от семейството си през последната година. Имаше нужда да се почувства близо до тях. Шарън беше пуснала Емили за първи път да иде на концерт сама. На „Търд Ай Блайнд“ — любимата група на Ем. Кейт почти можеше да усети вълнението й. Тя беше на седмото небе…

— Кейт, какво има?

Тя му подаде снимката, която беше открила.

В началото той не изглеждаше изненадан. Или ядосан. Когато се съсредоточи върху буквите над двамата на снимката, той се ококори.

— Не разбирам… Кейт, трябва да има някаква причина — изписа се удивление на лицето му.

— Каква причина, Грег? Каква причина може да има? За това, че е лъжец. Че е крил всичко от нас през целия ми живот. Че всъщност е свързан с тези чудовищни хора. Грег, как е възможно? Той наистина е извършил онези ужасни неща… Съжалявам — продължи Кейт, — но просто не мога повече да бягам от това. Трябва да знам.

— Какво трябва да знаеш, Кейт? — той остави снимката срещу нея на масата. — Че баща ти не е бил такъв, за какъвто си го смятала? Това сега е нашият живот, а не неговият. Не знам какво е направил, но съм убеден, че няма да разбереш, докато гледаш в микроскопа. Кейт, това, което си наумила, е много опасно. Имаме нужда от онези хора отвън. Не мога дори да помисля, че може да ти се случи нещо, подобно на това, което стана с Тина.

„Грег е прав — разсъждаваше Кейт, докато гледаше в нищото по време на работа. — Отговорът не лежи под микроскопа.“

Това бе нещо истинско и страшно и тя не знаеше как да го открие. И на кого да се довери.

Но трябваше да знае. Снимката промени всичко.

Името на портата, което я поболяваше, Меркадо, означаваше, че не става дума само за баща й, а и за нея.

За всеки спомен, за всяка прегръдка, която си спомняше. Всеки радостен миг в живота й.

Агентите на ПЗС нямаше да й разрешат да види семейството си. Трябваше да намери друг начин.

Грег беше прав, отговорът не се криеше под лещите.

Той беше някъде навън. Обаче Кейт нямаше ни най-малка представа къде.

В спалнята на бялата къща с дървена облицовка Шарън започна да набира думи по клавиатурата на компютъра. „Кейт…“

Имаше поне хиляда неща, които искаше да й каже. „… Първо искам да ти кажа колко ми липсваш, колко те обичам и колко ми е мъчно, че те изложихме на риск. Но има неща, неща, които бях почти забравила и сега трябва да ти ги кажа. Времето помага. Времето и надеждата. Надеждата, че миналото си е минало. И че жената, в която ще се превърнеш, е различна от тази, която си сега.“

Студен вятър повя от залива и разклати прозорците. „Късно е, Джъстин и Ем са заспали. Вече е нощ и имам чувството, че двете с теб сме сами.“

Долу една агентка будуваше цяла нощ. В телефоните им бяха монтирани подслушващи устройства. От другата страна на улицата постоянно стоеше патрулна кола.

„Децата се държат добре. Поне така си мисля. Липсва им баща им. Много неща им липсват. Техният живот. Ти. Малки са и са объркани. Имат пълно право. Сигурна съм, че и ти си объркана.

Баща ти може да е мъртъв, може и да не е. Не зная, но съм сигурна, че никога повече няма да го видя. Каквото и да е направил, не го съди прекалено строго. Той те обича. Винаги те е обичал. Всички ви обича. През всички тези години се опитваше да ви защити. Тайните се опазват трудно. Те прогарят дупка в тъканта на душата ти. Толкова по-лесно е да забравиш.

Затова, Кейт, нека ти кажа сега.“

Шарън започна да пише. Изля всичко, което се чувстваше задължена да каже. Значението на медальона, който бе подарила на Кейт. Всички неща, които тя трябваше да знае. За своя баща.

Написа й дори къде са живели.

Колко много й се искаше да каже: „По дяволите всичко, хайде, Кейт, ела. Толкова много ни липсваш. Имам нужда да бъдем заедно. Не ми пука за проклетите правила. Хайде, скъпа, намери ни. Ела. Трябва да знаеш истината…“