Андрю Грос - Синята зона

— Кейт, защо го правиш? Защо се връщаш на това сега?

— За мен не е „връщане сега“. Баща ми е изчезнал. Никой не го е виждал цялата минала седмица. Майка ми се е побъркала. Дори не можем да разберем дали е жив, или мъртъв.

— Съжалявам — отрони той. — Но не можеш да идваш тук, Кейт. Аз имам свой живот.

— Хауърд, и ние имаме живот. Моля те, сигурна съм, че знаеш нещо. Не можеш да го мразиш толкова много.

— Мислиш, че го мразя? — в гласа му се долавяше леко отрицание и още нещо, което Кейт възприе като тъга. — Не разбираш ли, че работих за баща ти повече от двайсет години?

Очите на Кейт се навлажниха.

— Знам.

Той не отстъпи.

— Съжалявам. Кейт, не беше хубаво да идваш тук — опита се да се измъкне. — Приеми го, баща ти беше престъпник. Аз постъпих правилно. А сега трябва да тръгвам.

Кейт се протегна и го хвана за ръката. Тя едва успяваше да прикрива чувствата си. Познаваше Хауърд Курцман от дете.

— Кейт, постъпих правилно. Не разбираш ли? — той изглеждаше така, сякаш ще се пръсне. — Моля те, върви си. Това е моят живот. Остави ме на мира и не се връщай.

В една студена октомврийска утрин Кейт отново отиде на реката. Агентът на ПЗС, който я охраняваше, гледаше от паркинга, високо над навеса за лодки на брега.

Тя се отблъсна от пристана и пое нагоре срещу течението в посока Хъдзън. Пред нея, над острите скали на Бейкър Фийлд слънцето грееше ярко върху огромния надпис „Калъмбия Каунти, Ню Йорк“.

Тази сутрин имаше повече вълни, но за сметка на това трафикът бе разреден. Кейт се оказа почти сама във водата. Започна с гребане на пет секунди само за да влезе в ритъм. Гладкият корпус на каяка с лекота пореше водата. Пред нея, в участъка, който наричаха Нароуз, точно между Суиндлър Коув и Бейкър Фийлд, лежеше една моторница с частично открита палуба.

Пое по такъв курс, че да мине встрани от нея. „Добре, Кейт, давай… Налегни греблата…“

Наведе се напред и вложи всички сили в рутинното гребане, ускорявайки ритъма на загребване на всеки четири секунди. Докато се движеше механично, съзнанието на Кейт се пренесе в предния ден. Колко притеснен беше Хауърд. Колко развълнуван изглеждаше от срещата с нея. Той криеше нещо. Сигурна беше. Но нямаше да й го каже. Някой го бе притиснал да отиде във ФБР. А тя бе сигурна, че и майка й знае нещо. Кейт се тревожеше за нея. Сама, някъде там… Тревожеше се за всички тях. Хората от ПЗС не бяха откровени с нея.

Кейт гребеше срещу течението, отблъскваше се с крака и се плъзгаше заедно със седалката към кърмата. Стрелна поглед назад. Наближаваше завоя. Имаше вълнение и вятърът пронизваше през неопрена. Беше гребала почти цяла миля.

Тогава зърна моторницата, покрай която бе минала преди малко. Тя приближаваше изотзад. Тук имаше коридори. Кейт беше с предимство. В началото тя просто изпъшка и си помисли: „Хей, събуди се, задник такъв!“ Във водата нямаше никого, освен тях двамата. Моторницата тежеше поне няколко тона и се движеше бързо. Само килватерът 54 54 Килватер (мор.) — следата, която оставя плаващ кораб. — Б.ред. й можеше да преобърне каяка.

Кейт наруши ритъма си и зави, за да се махне от пътя й, насочвайки се към брега пред Бронкс.

Тя хвърли поглед зад гърба си. Приближаващата лодка също бе променила курса. Все още плаваше към нея! „Боже, тези хора да не би да спят?“ Сега между тях имаше около сто метра, а яркочервеният корпус на моторницата се уголемяваше непрекъснато. Кейт отново заби греблата и хвърли поглед назад. Пулсът й се учести.

Моторницата не само се движеше към нея.

Тя следваше курс, който щеше да доведе до сблъсък. Опитваше се да я удари. Кейт се изплаши. Погледна зад себе си към навеса за лодки и охранителя от ПЗС, който беше безсилен да направи каквото и да е, дори ако виждаше какво става. Моторницата се носеше бързо към нея. Можеше да пререже лодката й на две. Кейт ускори. „Не ме ли виждат?“ Моторницата приближаваше. Беше толкова близо, че можеше да различи двамата мъже в кабината. Единият имаше дълга черна коса, вързана на опашка, и я гледаше втренчено отгоре. Тогава разбра истината.

Те изобщо не бяха разсеяни. Това не беше случайност.

Щяха да я блъснат.

Кейт трескаво заби греблата във водата, за да завие с малкия каяк пред носа на наближаващия плавателен съд. „Исусе! — Очите й се разшириха и се втренчиха в него. — Ще се сблъскаме!“ В последната секунда се чу оглушителна сирена. Моторницата с масивен дървен корпус, който се извисяваше над нея, смени курса. Кейт изпищя. Греблото й се строши на две, чу се отвратителен стържещ звук. Килватерът повдигна каяка й като крехка играчка.