Андрю Грос - Синята зона

Само още няколко часа…

Шофьорът пусна радиото, за да се пребори с умората. Вече бе карал толкова много часове, че им беше изгубил бройката. Той натисна бутона за автоматично търсене между неизменните среднощни токшоута и станции, излъчващи кънтри музика, докато не откри такава, която му допадна. Бяха пуснали „Виждал ли си някога дъжда?“ на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“.

Очите на Бенджамин Рааб пареха.

Сега името му беше Гелер, с него живя през изминалата година.

Или пък беше Скинър, както пишеше на шофьорската му книжка? Нямаше значение. Никога повече нямаше да се върне към тези имена. Рааб винаги беше твърдял, че едно от главните му умения в бизнеса е подготовката.

А се беше подготвял за онова, което правеше сега, от дълго време.

За миг той зърна лицето си в огледалото за обратно виждане. Очите му бяха изгубили мекотата и светлината от последните двайсет години. Усмивката му… Не беше сигурен, че дори помни как човек се усмихва. Сега всичко това бе останало в миналото, погребано в бръчките на остарялото му лице.

Старият му живот.

Знаеше, че беше направил нещо, които те никога нямаше да разберат. Че е бил тласкан от една част от себе си, която никога не беше споделял с тях. Грозотата… това беше свързано с нея. Тя му отне всичко, което бе притежавал. Помисли за мъката, която беше причинил. Лъжите, които трябваше да понася. Те причиняваха болка. Болеше, докато не се насили да забрави. Да ги зарови в миналото. Дори сега го болеше.

Миналото все още не беше умряло. Не е ли така?

Рааб помнеше как Кейт държеше ръката му вечерта, когато всичко бе излязло наяве.

— Искам да знам дали човекът, който тази вечер влезе през вратата, е същият, когото съм познавала през целия си живот.

И как той я погледна и отговори:

— Аз съм този човек.

„Аз съм този човек.“

Един шевролет „Блейзор“ префуча край него. Беше с пенсилвански номера. Това подсети Рааб за играта, която играеха, през дългите си екскурзии с колата.

— Виждам „П“! — Ключовият щат 52 52 Така от 1802 наричат Пенсилвания заради нейното разположение в центъра на първите тринайсет колонии, създали САЩ, и наличието както на индустриално производство, така и на селско стопанство. — Б.пр. . Сякаш чуваше Джъстин да се провиква от задната седалка. — Виждам „Н“!

И отговорът на Емили:

— Ню Хемпшир. „Живей свободен или умри!“ 53 53 Девизът на този щат, който е изписан на регистрационните табели. — Б.пр.

По устните на Рааб заигра усмивка. Спомни си как Джъстин и Ем се бориха като боксьори на ринга, докато не стана ясно, че момчето е запомнило всичките петдесет щата, а Ем го обвини, че мами и извърна очи, защото и без това играта била глупава, само за бебета…

Прониза го болка от пълната самота и изолацията. Те всички му липсваха страшно много. Въпреки това не можеше да има съмнение. Трябваше да направи онова, което се налага. Може би един ден ще разберат. Може дори да му простят. Той не беше човекът, за когото го смятаха, но никога не бе ги лъгал.

„Семейството — беше им казвал той. — Всичко е заради семейството.“

Рааб се залепи зад един камион в лявата лента. Виждаше едно „И“. Илинойс.

— Земята на Линкълн! — едва не изкрещя на глас.

„Кръвта се измива с кръв“, помисли си той. Такива бяха правилата. Такъв е законът, според който живееше. Законът го прави такъв, какъвто е. Имаше действия, които трябваше да бъдат изкупени. Той няма да спре, докато това не стане.

Преследването едва започваше.

И все още ставаше дума за семейството.

Не следващия ден Кейт почти не можа да работи.

Тя положи огромни усилия да загърби множеството въпроси за снимката на баща си, която бе видяла предната вечер. Сваляше данни от микроскопа, отбелязваше скоростта на делене на стволовите клетки, фагоцитнатацитоза на Тристан и Изолда. Но единственото, което виждаше, беше баща си, застанал пред онази порта, и онова смразяващо име.

Сега Кейт разбра, че по-голямата част от живота й е била ужасна лъжа.

След дълго взиране в снимката тя потърси град Карменес в Интернет. Не беше в Испания, както си бе помислила, а в Колумбия.

Колумбия. Оттам беше фамилията Меркадо.

В този миг всичко в живота й се промени. Искаше да вярва в баща си, да го смята за такъв, какъвто се представяше. Но втори път вече го видя различен от онзи човек, когото си мислеше, че познава. Не беше жертва, а човек с минало. Минало, което нямаше връзка с нея. И ужасна, могъща тайна, която трябва да крие. Тайна, която промени всичко. Тайна, която я уплаши. Направо я ужасяваше.