Андрю Грос - Синята зона

— Кейт, каквото и да говорим, ние знаем, че е отишъл да се срещне с нея — агентът на ПЗС я гледаше настойчиво. — А останалото… ти се опитай да сглобиш пъзела.

Кейт рухна обратно на стола.

— Може да е постъпил глупаво един или два пъти. И сега изглежда престъпник във вашите очи. Не зная защо се е опитал да се свърже с Маргарет Сеймор. Може някой да я е преследвал. Може тя да му се е обадила. Но тези снимки… — тя поклати глава с широко разтворени очи, пълни с ужас. — Какво са й сторили… Това не е баща ми. Той не е убиец. Агент Кавети, вие го познавате! Как може да си помислите, че е бил той?

Внезапно Кейт осъзна нещо ужасяващо.

Резето на вратата на апартамента й.

Тя погледна към Кавети и едва не повърна.

— Затова не ме предупредихте. Нали така? След като простреляха Тина. Вие сте били. Влезли сте в апартамента. Използвали сте ме, за да откриете баща ми. Искали сте да разберете, ако се свърже с мен.

Кавети я гледаше без притеснение.

— Кейт, нямаш представа какъв е залогът в този случай.

— Вие ми кажете, агент Кавети! — Кейт отново се изправи. — Кажете ми какъв е залогът, а после аз ще ви кажа нещо. Баща ми може да е мъртъв. Или нещо по-лошо — тя посочи към снимката, — може да е извършил това. А аз имам приятелка, която се бори за живота си с куршум в мозъка, предназначен за мен. За мен, агент Кавети, това е залогът. Не знам какъв е за вас, но дано да си заслужава всичко това!

Кейт грабна чантата си и тръгна към вратата.

— Той ще се опита да се свърже с вас, госпожице Херера — обади се човекът от ФБР. — Заради него ще бъде обявена тревога и ще започне издирване. Но вие осъзнавате, че говорим за нещо много по-голямо.

— Видях тези снимки, агент Кавети — Кейт ядно поклати глава. — Това не е той. Не е моят баща, независимо какво показват късчетата от пъзела. Той даде показания за вас. Влезе в затвора. Кавети, вие би трябвало да го защитавате. Да защитавате и нас. Щом сте толкова убедени, че баща ми е жив, намерете го! Намерете го — Кейт отвори вратата, — или обещавам ви, аз ще го направя.

Загребване…

Кейт се наведе напред и заби крака в преградата.

Загребване… На всеки пет секунди. В съвършено съгласуван ритъм. Мускулите й се напрягат.

После плъзгане…

Едноместният каяк „Пейнърт Х25“ се плъзгаше бързо и грациозно по водите на река Харлем. Ранното утринно слънце караше жилищните сгради покрай брега да блестят. Кейт потапяше греблата и се плъзгаше напред, следвайки своята траектория. Загребванията й бяха плавни и силни.

Давай…

Изкарваше си го на реката. Целият си гняв. Съмненията. Два пъти седмично преди работа гребеше като по часовник. И в студ, и в дъжд. Под подпорите на железопътния мост покрай Бейкър Фийлд до река Хъдзън. Две мили. 46 46 Една миля е равна на 1.609 км — Б.ред. Имаше нужда да го прави, за да се бори срещу диабета. Но днес се нуждаеше от гребането заради душевното си спокойствие.

Загребване…

Кейт се съсредоточи върху ритъма. Като в дзен: две вдишвания при всяко загребване. Пулсът й се ускорява до сто и трийсет. Пръските се блъскат в лицето й. Неопренът се впива в тялото й. Гледаше втренчено дирята си, прилична на съвършено изрязани следи от ски в снега.

Загребване…

Не им повярва. На агентите от ПЗС. Как би могла? Дори не можеха да докажат дали баща й е жив, или мъртъв.

Беше израснала с него. Беше й дал любовта си, независимо какво е сторил. Винаги идваше да я гледа как гребе. Винаги я насочваше. Помагаше й да се справи със заболяването си по-леко. Научи я да се бори.

Нали трябваше да вярва в някого?

Хората от ПЗС криеха нещо. Всъщност си я бяха използвали, за да го хванат. „Нямаш представа какъв е залогът в този случай.“

Болката в мускулите й започна да се засилва. „Зная какъв е.“

Кейт стигна до заострените скали на Бейкър Фийлд. Беше изминала малко повече от миля. След това се обърна и ускори срещу течението.

Сега на всеки четири секунди.

„Майка ми, помисли си Кейт, също знае нещо.“

„Има нещо, което възнамерявах да ти кажа, скъпа. Нещо, което трябва да научиш…“

Какво? Какво е онова, което се опитваше да й каже?

Не беше честно, че Кейт трябваше да се отдели от тях. От Шарън, Джъстин и Ем. Не беше честно, че трябваше да минат през това сами.

Две осморки от Колумбийския университет също тренираха на реката. Пристанището за лодки „Питър Джей Шарп“, където държеше каяка си, не беше далече.

Кейт се хвърли да измине последните стотина метра за днес.