Андрю Грос - Синята зона

— Не.

— Чудесно. Е, може да се каже, че имаш късмет, — адвокатът изглеждаше облекчен и надраска няколко бележки в тефтера си. — Късметлия си, че не ти си този, когото искат. Иначе нямаше да има какво да обсъждаме — Мел задържа погледа си върху лицето му, после лекичко поклати глава. — Какво си мислил, че правиш?

Рааб отпусна глава на облегалката и затвори очи. Двайсет години от живота му… отлетели просто ей така.

— И аз не знам.

Обаче знаеше много добре, че най-тежкото тепърва предстои. То щеше да се случи, щом пристигнеше вкъщи. Когато минеше през вратата и трябваше да обясни на семейството си, което му вярваше и го уважаваше, как възходящата линия на живота им през последните две десетилетия на практика е прекъсната. Как всичко, на което са разчитали и са приели за даденост, вече го няма.

Той винаги е бил скалата, хранителят. Винаги беше говорил за гордостта и семейството. Ръкостискането беше неговата дума. Сега всичко щеше да се промени.

Рааб почувства как стомахът му се свива. Какво щяха да си помислят за него? Щяха ли да го разберат?

Колата слезе от магистралата през изход 16 и пое на север, по „Палмър“, към Ларчмънт. Улиците, магазините и пазарите, които виждаше всеки ден, още си бяха там.

Утре всичко щеше да се разчуе. Щеше да е на първа страница на вестниците. Щеше да се разнесе в клуба, в местните магазини. В училището на Ем и Джъстин. Стомахът му стана на топка.

„Един ден ще разберат — каза си той. — Един ден ще трябва да погледнат на мен по същия начин. Като на съпруг и хранител. Като на баща. Като на човека, какъвто винаги съм бил. И да ми простят.“

Беше тренирал Емили. Беше поставял инсулин на Кейт, когато се разболя. Беше добър съпруг на Шарън. През всички тези години.

И това не беше лъжа.

Лимузината зави надолу по Ларчмънт Авеню и се насочи към океана. Рааб се напрегна. Къщите му бяха познати. Тук живееха хората, които познаваше. Децата им, с които учеха неговите деца.

На „Сий Уол“ линкълнът зави надясно, оставаше само една къса улица. Океанът лежеше точно пред тях, встрани се издигаха колоните от пясъчник, а зад тях, в края на покритата с трева автомобилна алея, се извисяваше просторната къща в тюдорски стил 19 19 Английски късно готически архитектурен стил, характеризиращ се с богата външна и вътрешна украса. — Б.ред. .

Раб лекичко въздъхна.

Знаеше, че ги беше измамил. Беше измамил тяхната вяра и доверие. Но вече не можеше да отстъпва. Освен това беше наясно, че случилото се днес не е краят.

Когато истината излезеше наяве, щеше да ги разочарова много повече.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мел и стисна ръката на Рааб, докато колата спираше на покрития с чакъл паркинг.

— Не — поклати той глава.

Това беше само една къща. Важни бяха хората в нея. Каквото и да беше направил, семейството му не бе лъжа.

— Трябва да свърша това сам.

Кейт беше в кухнята с майка си и Ем, когато черната лимузина сви по автомобилната алея.

— Татко е! — извика Емили, все още в екипа си за скуош. Тя хукна към входната врата.

Кейт забеляза колебанието на майка си. Сякаш не можеше или се страхуваше да помръдне. Като че ли се плашеше какво ще разкрие отварянето на тази врата.

— Всичко ще бъде наред — Кейт я хвана за ръката и я поведе навън. — Каквото и да е станало, знаеш, че татко ще оправи нещата.

Шарън кимна.

Гледаха го как слиза от колата, придружаван от Мел Кипстейн, когото Кейт познаваше от клуба. Емили се втурна надолу по облицованите с плочки стъпала и попадна право в обятията на баща си.

— Тате!

За момент Рааб остана неподвижен, просто я прегръщаше, загледан в Кейт и жена си над рамото на по-малката си дъщеря, докато те стояха на площадката пред вратата. Лицето му беше пепеляво. Трудно му беше да срещне погледите им.

— О, Бен — Шарън бавно слезе по стъпалата с насълзени очи. Те се прегърнаха. Прегръдка, изпълнена с тревога и несигурност, каквито Кейт не беше виждала през всички тези години.

— Тиквичке — лицето на баща й просветна, когато очите му срещнаха тези на дъщеря му. — Радвам се, че си тук.

— И аз, татко — Кейт се затича надолу по стъпалата, прегърна го и отпусна глава на рамото му. Не можеше да си спомни да е виждала срам по лицето на баща си преди.

— И ти, шампионе — той се протегна към Джъстин, дошъл отнякъде, и разчорли чорлавата му кестенява коса.

— Здрасти, тате — Джъстин се притисна в него. — Добре ли си?

— Аха — той се насили да се усмихне. — Сега съм добре.