Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Благодаря за съвета, но ние предпочитаме цялата торта – отвърна Грант. – А птичките с капацитета на АЗ не са чак толкова много.

– По-точно?

– Надявам се, че двайсет милиона долара ще ми осигурят достатъчно лично пространство.

– Но птичката си остава моя.

– Условията на договора за наем са уточнени до последния детайл. Наясно сме, че ако ги нарушим, срещу нас ще бъде заведено дело. Но мога да ви уверя, че нямам никакво желание да ме разкарват по съдилища.

Мелтън кимна.

– А знаете ли, че част от моята платформа е наета от правителството? – подхвърли той. – Явно доста са го закъсали с парите. Военните отдавна не могат да изстрелват свои спътници. На практика аз ги изхвърлям заради нашата сделка. Те бяха наели част от АЗ, но срокът на договора им изтича, а офертата им не може да се сравнява с вашата.

– Интересно – промърмори Грант. – Не знаех това.

Но знаеше, и то много добре. Това беше една от причините да наеме именно АЗ.

Изправи се и стисна протегнатата десница на Мелтън.

– В договора вашата компания е записана като "Феникс Ентърпрайзис" – подхвърли по-възрастният мъж.

– Точно така, "Феникс", като птицата, която се възражда от собствената си пепел.

– Хубаво. От моите хора разбрах, че работите по държавни поръчки. Най-вече в областта на военното разузнаване.

– Вярно е.

– Мога да разбера защо ви трябва платформа там горе...

– Аз пък бях изненадан, че пожелахте да го направите лично. Сигурен съм, че разполагате с цял екип мениджъри, които биха могли да финализират сделката.

– Ще ви предложа един съвет, млади човече. Когато сключвам важна сделка, предпочитам да стисна ръката на партньора си и да го гледам в очите. Имал съм и по-големи сделки, имал съм и по-малки, но винаги съм се придържал към това правило. Така е по-добре както за мен, така и за партньорите ми. А ние с вас може би ще сключим и други сделки.

– Възможно е – отвърна Грант, но си каза наум: Това никога няма да се случи .

Взе първия самолет за Вашингтон. Подкара директно към офиса си, седна зад бюрото си и разтвори черното кожено тефтерче, което получи от Мелтън. Очите му се плъзнаха по кодовете и паролите, без които нямаше как да получи достъп до АЗ. Беше наясно, че става въпрос за един до голяма степен уникален сателит. Армията и другите федерални институции, които го бяха използвали досега, вече бяха изритани. Но не напълно. Защото те винаги оставяха една частица от себе си на подобни съоръжения.

А Грант се нуждаеше именно от тази частица.

– Хей, Уинго!

Тайлър се обърна към групичката момчета от горните класове, които се бяха събрали край входа на гимназията. Повечето от тях бяха преметнали тежки сакове с екипировка, а един от тях носеше футболен шлем и раменни подложки.

– Чухме, че твоят старец не е умрял, а е престъпник и дезертьор! – извика друг от групичката.

– Това са пълни глупости! – изкрещя в отговор Тайлър и лицето му се наля с кръв.

Момчетата го заобиколиха. Повечето от тях играеха в гимназиалния отбор по американски футбол.

– Разбрах от баща ми – поясни най-едрото от тях. – Той е военен и знае какво се случва в армията. Нима твърдиш, че той лъже?

– Да! – кресна Тайлър. – След като казва, че баща ми е престъпник, лъже!

– Дезертьор значи страхливец, нали? – обади се друг осемнайсетгодишен хлапак на име Джак, висок и доста дебел. – Излиза, че баща ти е обикновен шубелия, а? – каза той и блъсна Тайлър в рамото.

Тайлър се просна на земята и хлапаците избухнаха в смях. Един от тях му помогна да се изправи и стегна ръце около тялото му, а Джак сви юмрук, за да го удари в корема.

– Тая няма да я бъде! – разнесе се глас зад тях.

Ръката на Джак беше светкавично извита зад гърба.

Момчетата се обърнаха едновременно към изскочилата изневиделица Мишел. Тя пусна объркания дебелак и хладно подхвърли:

– Какво става, момчета? Май си падате по груповите нападения, а?

– Теб какво те засяга? – изръмжа Джак.

– Тайлър е мой приятел.

– Искаш да кажеш, че си му охрана? – каза нахаканият младеж и я изгледа отгоре надолу. – Жени ли те пазят, Уинго?

Групичката отново избухна в смях.

– Мога да се защитавам и сам! – отсече Тайлър, успял да се вдигне на крака.

– Знам, че можеш. Но шестима срещу един не ми се струва честно. Я да видим за какво става въпрос… – Тя огледа хлапаците и накрая попита Джак: – Ти играеш футбол, нали?

– Започнах като ляв полузащитник – изпъчи се той.