Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Тоест ние срещу Пентагона? – отчаяно промърмори Мишел.

– Едва ли срещу целия Пентагон – каза Шон. – Всъщност сигурен съм в това. Но може би една малка група в него иска да разчисти някаква бъркотия, преди да се разчуе за нея.

– Ти каза, че генерал Браун ще се опита да ни помогне.

– И в момента съжалявам, че го накарах – рече той.

– Защо?

– Защото, ако наистина реши да ни помогне, и той ще се превърне в мишена. А тези момчета стрелят много точно.

Алън Грант целуна жена си Лесли, преди да излезе. Тя държеше на ръце най-малкото от трите им деца, момченце. Планираха да имат още. Той искаше голямо семейство, може би за да компенсира ранната загуба на родителите си и самотното си детство.

– Изглеждаш доста уморен, Алън – загрижено каза тя. – Сигурен ли си, че всичко е наред?

– И баща ти ме попита същото.

– Защото те обича. Всички ние те обичаме.

Грант протегна ръка, стисна миниатюрното юмруче на сина си и каза:

– Всичко е наред, скъпа. Чувствам се леко стресиран, но кой в днешно време не е? След като приключа с някои неотложни неща, мисля да ти предложа една малка ваканция. Ще отидем някъде на топло всички заедно, включително и баща ти.

– "Някъде на топло" ми звучи чудесно!

– Значи се разбрахме – усмихна се той и отново я целуна. После разтърси ръчичката на сина си и добави: – Довиждане, момченцето ми.

От дома си в Западен Феърфакс подкара директно към гробището "Арлингтън". Паркира колата си пред входа и тръгна пеша между гробовете. Застана пред два от тях и вдигна очи към плочите с гравираните имена.

Франклин Джеймс Грант, баща му.

Елинор Грант, майка му.

Бяха умрели в един и същ ден и час, на едно и също място.

Двойно самоубийство. Кола с вдигнати стъкла, работещ двигател и парцал в ауспуха, паркирана в някакъв склад, взет под наем. Бяха оставили прощално писмо, в което обясняваха причините за това решение. Но всъщност писмото беше излишно, тъй като всички знаеха защо са избрали да сложат край на живота си, Когато това се случи, Грант беше едва на тринайсет и му беше трудно да разбере мотивите им. Осъзна ги, когато стана пълнолетен.

Години по-късно измисли как да отмъсти за тяхната саможертва. Отдавна им беше простил, че са го оставили кръгъл сирак. Отгледаха го роднини, които не бяха особено доволни, че трябва да хранят още едно гърло. В същото време гневът му към причините за преждевременната смърт на майка му и баща му се усилваше с всяка изминала година.

Той остави цветята върху гробовете и отстъпи крачка назад. Баща му беше потомствен войник с куп медали от Виетнам и другаде, където бе служил вярно на родината си, включително и като член на Съвета за национална сигурност през 80-те години. След което животът му се беше превърнал в истински кошмар. В крайна сметка той бе решил да сложи край на всичко, а жена му беше пожелала да умре заедно с него.

Грант би могъл да я обвинява, че го е изоставила. Срамът, предизвикал този отчаян акт, бе изцяло на баща му, въпреки че бе неоснователен. Майка му обаче нямаше от какво да се срамува. Тя просто беше избрала да умре със съпруга си, вместо да живее без него. И в това според Грант нямаше нищо лошо. Мястото на жената бе до съпруга ѝ. Той беше убеден, че майка му го е обичала много. Но явно любовта към съпруга ѝ се беше оказала по-силна.

Грант бе служил в армията за кратко. Участвал бе в една война, по време на която дори го раниха. Леко, но все пак го раниха. Бе проявил истински героизъм и бе спасявал от смърт другарите си по оръжие. Те от своя страна също го бяха спасявали. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде.

Уволни се със собствена колекция от медали, направиха му официално изпращане. Вратите на Пентагона останаха широко отворени за него и това му свърши добра работа, докато градеше частен бизнес като посредник и консултант във военния сектор. С годините трупаше опит в областта на кибертехнологиите и постепенно събра екип от хора с изключителни хакерски умения.

На трийсет и осем години Грант не беше приказно богат, но достатъчно състоятелен, за да осигури комфортен живот на съпругата и децата си. Надяваше се, че пред следващите няколко години ще спечели още, но истината бе, че парите не го вълнуваха. Властта също. Беше странен екземпляр в посредническите и лобистките вашингтонски кръгове, където всички се боричкаха за пари и влияние.

Той се отдалечи от гробовете. Беше доволен от посещението си тук, което отново го зареди с необходимата енергия, за да продължи напред. Качи се в колата си и потегли за Националното летище "Роналд Рейгън". Паркира и забърза към терминала, премина през системата за контрол и се озова пред изхода за своя полет точно навреме.