Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Стъклото се спусна и тя пропълзя през отвора, за да провери състоянието на агентите. Веднага забеляза, че въздушните възглавници са се отворили и това ѝ даде лъч надежда.

Но когато видя кръвта и неподвижните опулените очи на агентите, надеждата бързо се стопи.

Потърси пулса на всеки един от тях, въпреки че вече знаеше резултата. Въздушните възглавници се бяха отворили в момента, в който колата се бе блъснала в каменния парапет. Но при удара във водата вече не бе имало нищо, което да ги предпази. Огледа стоманените рамки на страничните стъкла. Бяха окървавени от главите на двамата мъже. Смъртта трябва да бе настъпила мигновено.

Мишел и президентът бяха сами на дъното на реката.

Тя се плъзна обратно с краката напред.

– Как са те? – тревожно попита президентът.

– Мъртви са, сър.

– О, боже!

Мишел огледа комфортните кожени седалки, покрити с меки възглавници. Този пашкул им беше спасил живота, но мъжете отпред не бяха имали същия късмет, понасяйки цялата тежест на челния удар.

Тя извади телефона си и погледна дисплея. Никакви чертички, разбира се.

Понякога той нямаше покритие на земята, какво оставаше под вода. Но...

Отвори капачето на централната конзола. Оказа се, че в нея има телефон. Посегна да го извади и промърмори:

– Сега ще разберем какво покрива гаранцията на производителя...

Президентът разхлаби папийонката и разкопча горното копче на ризата си.

– Тук става малко задушно – отбеляза той.

– В момента със сигурност подготвят спасителен екип, сър – помъчи се да го успокои Мишел. – Много скоро ще се появяват леководолазите.

Тя познаваше реката като петте си пръста, защото гребеше по нея от години. Като цяло Потомак беше доста плитка. Средната дълбочина на близкия залив Чесапийк беше шест метра и половина. Тук едва ли беше много по-дълбоко, но фактът, че над тях има седем-осем метра вода, не звучеше утешително. Спасителната операция щеше да е сложна.

Мишел огледа вратите. Двайсет сантиметра стоманена броня. Нямаше да се отворят лесно дори с хидравличен инструмент. Налягането на тоновете вода върху тях със сигурност щеше да наложи използването на тежка техника. А това изискваше време. Съвсем ясно си представи как вратите постепенно поддават и водата нахлува в купето. Спокойно можеха да се удавят на сантиметри от своите спасители.

Сигурно щяха да използват оборудването, което можеше да се види във всяка автомобилна морга – голям кран с електромагнитна шайба, която лесно би измъкнала колата на повърхността. Въпросът беше дали тази техника ще работи под вода?

Най-голяма беше вероятността да завържат предницата на лимузината с дебело стоманено въже и да я изтеглят на брега със съответната техника, разположена на твърда земя.

Но и за това беше необходимо време.

Макар че попадаше в президентската лимузина за пръв път в живота си, тя знаеше, че в нея е монтирано портативно устройство за захранване с кислород, което се включва автоматично при недостатъчен прилив на въздух в купето. Следователно разполагаха с известно време. А и добрата изолация щеше да им бъде от помощ. Огледа се, но никъде не видя влага.

Отново насочи вниманието си към телефона. Сега всичко зависеше от това дали работи. Усети, че в гърлото ѝ е заседнала голяма буца. Погледна към Коул. Лицето му беше станало още по-бледо. Сети се за думите му, изречени преди малко: тук става малко задушно.

– Бихте ли седнали на отсрещната седалка, сър? – попита тя, а след това му помогна да разкопчее предпазния колан и да се премести.

После смъкна задната облегалка и пропълзя в блиндирания багажник. Видя чифт пожарогасители и кръвна банка. Промъкна се покрай тях и откачи куките на дебелата стелка, която покриваше пода. Кислородните бутилки се оказаха под нея. Изглеждаха пълни, но очевидно не подаваха кислород. Почука с кокалчетата на пръстите си по-близката от тях и залепи ухо на маркуча, който водеше към купето. Нищо. Обичайното съскане просто го нямаше.

Друг на нейно място отдавна би се паникьосал. Но Мишел беше преминала специална подготовка за справяне с кризисни ситуации – по подобие на пилотите на пътнически самолети. В момента просто беше прекалено заета със спасяването на президента и себе си, за да започне да пищи.

Кислородните бутилки нямаха кранчета за ръчно регулиране. Това беше очебиен пропуск на производителя, който предизвика сподавената ѝ ругатня. Пое глътка въздух и моментално усети лек световъртеж. Най-вбесяващото беше, че разполагат с две пълни бутилки кислород, които се оказваха неизползваеми.