Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Огледа маршрута за последен път и потвърди програмата. После погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи. Дългогодишните му кошмари най-после щяха да изчезнат. Не успя да се измъкне без драскотини и не беше сигурен дали ще отърве затвора. Но в крайна сметка си струваше. Децата му щяха да имат майка си. Щяха да живеят добре, защото тя имаше много пари. Щяха да са скандализирани от постъпката му, разбира се. Но единствено той можеше да прозре справедливостта във всичко това. Чувстваше се дори късметлия, тъй като сегашният президент беше повторил грешката на предшественика си, допусната преди толкова години. Защото този момент можеше и изобщо да не настъпи.

Набра единия от пазачите в хижата да провери какво става. Не получи отговор. Набра още веднъж, но отново без успех. Разтревожен, Грант прехвърли нужната информация в лаптопа си, грабна ключовете и изтича към колата. След двайсетина минути тук щеше да се появи оборудван със специална техника екип, който щеше да унищожи всичко построено в радиостанцията и около нея.

Насочи се към предварително избраното място в югозападната част на Вашингтон, граничеща с щата Вирджиния. Оттам щеше да изпълни задачата, прибягвайки до системата за дистанционно управление, която беше превърнал в неразделна част от генералния план.

Беше избрал мястото и заради хубавата гледка към столицата. Която скоро щеше да се превърне в столица на хаоса.

Приключил с дългия маратон върху клавиатурите, Едгар смаяно се облегна назад в стола си. Все още не можеше да повярва на очите си. За пръв път в живота си се натъкваше на нещо подобно, а именно една електронна задна врата. Не можеше да не се възхити на изобретателността на хората, които я бяха създали. Те бяха вкарали в употреба останките от електронното ДНК на един спътник, използван някога от правителството. Резултатът действително беше смайващ: тези хора бяха успели почти да дублират действието на вирусите или раковите клетки, за да осъществят незабелязано проникване в друг спътник. Много специален спътник, предназначен за един-единствен потребител. Причините за това бяха повече от основателни. Иначе можеше да настъпи всеобща катастрофа.

Ако вече не беше настъпила.

– Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Максуел.

Президентът Коул изглеждаше разсеян и разтревожен.

– Няма проблем, сър – отвърна Мишел и побърза да се изправи.

– А господин Кинг?

– Той не е тук. Замина по работа. Днес ще трябва да се задоволите само с мен.

Коул кимна, но не каза нищо. Стори ѝ се много угрижен.

– Лош ден ли имахте, сър? – попита тя, опитвайки да насочи мислите му към настоящата среща.

Той трепна, обърна се към нея и направи опит да се усмихне.

– И така може да се каже. Но в тази професия всичко изглежда относително. Денят е наистина лош, когато се налага да изпращаш на смърт млади и храбри мъже и жени. В името на родината...

– В такъв случай един малък домашен скандал не изглежда чак толкова зле.

– Вярно е, но ме разсейва. Освен това е барут за пушките на политическите ми врагове. Не че и иначе не стрелят по мен, но все пак...

– Какво мога да направя за вас, сър? Знам, че всяка минута от работния ви ден е запълнена.

– Боя се, че ще се наложи да проведем тази среща в движение.

Едва след тези думи Мишел си даде сметка, че Коул е облечен в смокинг.

– Сър?

– Тази вечер има официално събитие във Вирджиния, в "Маунт Върнън". Ще бъда главният оратор. А вие готова ли сте за една малка разходка със Звяра? – На лицето му се появи лека усмивка – Разбира се, моите хора ще ви върнат обратно...

– Да, сър.

На път към кортежа Мишел включи телефона си и бързо набра кратък есемес, предназначен едновременно за Шон и Едгар. Натисна бутона за изпращане, усмихна се и прибра апарата в джоба си.

Един от познатите ѝ агенти отвори вратата на лимузината. Президентът винаги се качваше последен, след което кавалкадата незабавно потегляше. Мишел не успя да скрие задоволството си, докато сядаше срещу креслото на държавния глава, тоест с гръб към посоката на движение.

Вратата меко изщрака в момента, в който Коул влезе.

И всички външни шумове се стопиха. Дебелите колкото телефонен указател стъкла бяха фиксирани и не можеха да се свалят. Кортежът потегли.

Външно Звяра не се отличаваше от кадилак ДТС, но във всички други отношения беше уникален. Триста хиляди долара предлагаха някои доста интересни опции. Колата тежеше повече от осем тона, а купето ѝ беше сто процента изолирано от външния свят, в случай че някой решеше да я атакува с биохимични оръжия. Резервоарът беше защитен с дебел пласт специална пяна, която гарантираше, че няма да се взриви дори при пряко попадение. В багажника беше монтирана система за снабдяване на купето с кислород, а до нея имаше запечатана банка кръв, отговаряща на кръвната група на президента. Предната броня беше оборудвана с камери за нощно виждане и устройство за изстрелване на сълзотворни гранати. Купето беше изработено от специална сплав, съдържаща керамика, титан и добрата стара стомана. Гумите имаха кевларено покритие и можеха да се движат и спукани, а всяка от вратите тежеше колкото портата на самолетен хангар, подсилена от двайсетсантиметрова броня. Отвън стъклата бяха покрити с дебел слой прозрачна сплав, издържаща на пряко попадение от куршум, а под него имаше още няколко слоя специална пластмаса, способна да улови като в мрежа всяка муниция, успяла да проникне през външната защита.