Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Но този уникален автомобил имаше и два сериозни недостатъка – ниската скорост и свръхразхода на гориво. Поради огромната си тежест Звяра вдигаше най-много сто километра в час, за които харчеше средно 35 литра дизел.

Мишел забеляза присъствието на агента от Сикрет Сървис, седнал отпред до шофьора, а след това надникна през страничното стъкло към останалата част от кортежа, наброяващ трийсетина превозни средства. После огледа плюшената тапицерия в купето.

Коул я наблюдаваше с интерес.

– За пръв път ли се качвате в Звяра? – попита той.

– Напуснах още преди да бъде въведена ротацията на охраната – каза тя.

– Когато влязох в него за пръв път, имах чувството, че сънувам.

– Предполагам, че отдавна вече сте свикнали.

– Нищо подобно – поклати глава президентът. – За мен тази кола си остава чест и привилегия. – Извърна глава към страничното стъкло и тихо добави: – Но не мога да отида тайно никъде. Дори не мога да шофирам по пътищата.

– Това не е толкова зле – облегна се в удобната седалка Мишел. – Поне няма опасност да ви глобят за превишена скорост...

Президентът се усмихна, а след това се обърна към агента отпред.

– Вдигни преградата, Франк.

Стъклото между предната седалка и останалата част от купето безшумно се плъзна нагоре.

Коул го изчака да щракне и се обърна към Мишел.

– Ще бъда откровен с вас, госпожице Максуел.

– Да, сър.

– Правителството има сериозни проблеми.

– И аз останах с такова впечатление.

– Тези проблеми се появиха само защото се опитахме да направим нещо позитивно, помагайки на една независима държава да си върне свободата.

– Пътят към ада е покрит с добри намерения – кимна Мишел.

– Моите политически противници непрекъснато крещят да изпращам войски, да използвам огромната военна мощ. Но когато направим нещо реално в тази посока, и то на много по-ниска цена, те започват да ми искат оставката.

– Това е то политиката, сър.

– Но този път стана доста напечено и пожарът ще избухне всеки момент – въздъхна Коул и я погледна отчаяно. – Успяхте ли да откриете нещо съществено?

– Да, сър – кимна тя и накратко му разказа за последните събития, включително за отвличането на Тайлър Уинго и приятелката му Кати.

– Господи! Защо никой не ме е уведомил? Вие сте на мнение, че Сам Уинго е бил натопен, а зад цялата работа стои този Алън Грант? И че иска да отмъсти за смъртта на родителите си, замесени в политически скандал преди повече от двайсет години?

– Точно така – кимна Мишел.

– Той е подавал класифицирана информация на онзи блогър, така ли?

– Според нас, да.

– А имате ли доказателства?

– Събираме ги. Всъщност, ако ми позволите да звънна на партньора си, може би ще научим нещо ново в тази посока.

– Разбира се.

Шон вдигна на второто позвъняване.

– Получих есемеса ти – каза той. – Возиш се в Звяра, в компанията на президента?!

– Да – рече доволно тя.

– Е, ние също имаме добри новини. Освободихме Тайлър и Кати. В момента се намират в болницата във Феърфакс, но и двамата са добре. Имат охрана от ФБР. Кати е леко ранена в ръката, но ще се оправи. Родителите ѝ вече са уведомени и са в болницата при нея.

– Това са фантастични новини, Шон! – възкликна Мишел.

– Освен това пипнахме двама от бандитите на Грант. В момента Литълфийлд и Маккини ги разпитват. Ако проговорят, вероятно ще разплетем кълбото, което ще ни отведе директно при Грант.

– Още по-добре! – възкликна Мишел и се обърна към президента. – Сър, освободили са децата! Всичко е наред. Освен това са заловили двама от похитителите, които са задържани от ФБР. Надяваме се, че техните показания ще ни отведат директно при Грант!

– Слава богу! – промълви с облекчение Коул. – Това е цяло чудо!

Мишел погледна през страничното стъкло. Насочваха се към Вирджиния, чиято територия започваше непосредствено след Мемориъл Бридж. По платното се движеха единствено автомобилите на кортежа, тъй като Звяра никога не споделяше пътя с простосмъртните шофьори.

Вечерта изглеждаше прекрасна. Дъждът вече беше спрял, а залязващото слънце позлатяваше водите на Потомак.

– А каква е причината да се срещнеш с президента? – попита Шон.

На дисплея ѝ се появи текстовото съобщение, изпратено от Едгар. Очите ѝ се разшириха от изненада, стомахът ѝ се сви.

– Мишел? – каза Шон.

– О, по дяволите! – проплака тя.

– Какво има? – попита Коул.

– Мишел, добре ли си? – попита Шон.

Тя се извърна към президента.